Въведоха сър Едуард в кухнята. Марта гладеше. Тя спря с ютия в ръка. Сър Едуард затвори вратата след себе си и каза:
— Госпожица Вон ме помоли да й помогна. Надявам се, няма да имате нищо против да ви задам няколко въпроса.
Тя го погледна, после поклати глава.
— Никой от тях не го е направил, господине. Знам какво си мислите, но не е така. Те са толкова мили дами и господа.
— Не се съмнявам. Но виждате ли, това, че са мили няма нищо общо с така наречените доказателства.
— Вероятно не, господине. Законът е странно нещо. Но доказателства, както ги наричате, господине, има. Никой от тях не би могъл да го направи без аз да знам.
— Но наистина…
— Знам какво говоря, господине. Ето чуйте това…
„Това“ беше скърцане над главите им.
— Стълбите, господине. Всеки път, когато някой се качва или слиза, стълбите ужасно скърцат. Няма значение колко тихо стъпваш. Госпожа Кребтри лежеше в леглото си, господин Кребтри си губеше времето с проклетите марки, а госпожица Магдалийн, тя също беше горе и работеше на машината си и ако някой от тях беше слязъл по стълбите, аз щях да разбера. Но никой от тях не го направи!
Говореше с такава увереност, която впечатли адвоката. Той си помисли: „Добър свидетел. Думите й биха имали тежест.“
— Може да не сте обърнали внимание.
— Щях да забележа. Щях да забележа, дори и без да обръщам внимание, така да се каже. Така, както забелязвате, когато вратата се затваря и някой излиза.
Сър Едуард смени позицията си:
— Това е за тях тримата, но има и четвърти. Господин Матю Вон също ли беше горе?
— Не, но беше в малката стаичка долу. Съседната врата. И пишеше на машина. От тук се чува съвсем ясно. Машината му не спря нито за миг. Нито за миг, господине. Мога да се закълна. Шумът от тракането й дразни много.
Сър Едуард замълча за малко, сетне попита:
— Вие я намерихте, нали?
— Да, господине, аз. Лежеше там с окървавена коса. И никой не беше чул нищо поради тракането на пишещата машина на господин Матю.
— Доколкото разбирам, вие сте сигурна, че никой не е идвал в къщата?
— Как би могъл да дойде, господине, без аз да разбера? Звънецът звъни тук. И има само една врата.
Той я погледна право в лицето.
— Вие бяхте привързана към госпожица Кребтри?
В очите й проблесна искрица топлина — истинска, която не можеше да се сбърка.
— Да, наистина бях, господине. Но госпожица Кребтри — е, започвам да свиквам и нямам нищо против да говоря за това сега. Когато бях момиче, си навлякох неприятности, господине, и госпожица Кребтри ми помогна. Взе ме на работа при себе си, наистина, когато всичко свърши. Бих умряла за нея, бих го направила, наистина.
Сър Едуард можеше да познае кога един човек говори искрено, а Марта говореше искрено.
— Доколкото ви е известно, никой не е влизал през вратата…?
— Никой не би могъл да влезе.
— Казах, доколкото ви е известно. Но ако госпожица Кребтри е очаквала някого, ако тя е отворила вратата на този някой…
— О! — Марта изглеждаше изненадана.
— Това е възможно, предполагам? — настоя сър Едуард.
— Да, възможно е, но не е много вероятно. Искам да кажа…
Очевидно беше изненадана. Не можеше да отрече и все пак искаше да го направи. Защо? Защото знаеше, че истината е друга. Дали? Четиримата в къщата — един от тях виновен? Дали Марта искаше да прикрие този виновник? Бяха ли изскърцали стълбите? Дали някой не беше слязъл крадешком и дали Марта знаеше кой е той?
Самата тя беше невинна, сър Едуард беше убеден в това.
Настоя на своето, като я наблюдаваше:
— Госпожица Кребтри може да е направила това, предполагам?
Прозорецът на онази стая гледа към улицата. Тя може да е видяла през прозореца някого, когото е чакала, да е излязла в антрето и да го е пуснала вътре, него или нея. Възможно е дори да е искала никой да не види този човек.
Марта изглеждаше обезпокоена. Най-после неохотно каза:
— Да, може да сте прав, господине. Никога не съм си помисляла за това. Да е очаквала някой господин… Да, би могло.
Изглеждаше така, сякаш вижда изгода в тази идея.
— Вие последна я видяхте, нали?
— Да, господине. След като изнесох приборите за чай. Занесох й получените книги и рестото от парите, които ми беше дала.
— В банкноти от по пет лири ли ви беше дала парите?
— Една банкнота от пет лири, господине. Книгите никога не бяха по-скъпи от пет лири. Аз внимавам много — каза възмутено Марта.
— Къде си държеше парите?
— Не съм съвсем сигурна, господине. Струва ми се, че ги носеше със себе си в черната кадифена чантичка. Но, разбира се, може да са били в някое от чекмеджетата в спалнята й, които бяха заключени. Много обичаше да заключва разни неща, въпреки че губеше ключовете си.