Выбрать главу

Сър Едуард кимна.

— Не знаете ли колко пари имаше? Искам да кажа в банкноти от по пет лири?

— Не, господине. Не бих могла да кажа каква точно беше сумата.

— И не е споменала нещо, което да ви накара да си помислите, че очаква някого?

— Не, господине.

— Съвсем сигурна ли сте? Какво точно каза?

Марта се замисли.

— Е, каза, че месарят не е нищо повече от един мошеник и измамник, и каза, че съм взела четвърт фунт повече чай, отколкото е трябвало, и каза, че е много глупаво от страна на госпожица Кребтри да не обича маргарин, и че не й харесва една от шестпенсовите монети, които й върнах — една от новите, с изобразени дъбови листа — каза, че е фалшива, и ми беше много трудно да я убедя в противното. И каза… О! Че продавачът на риба е изпратил треска вместо меджид и дали съм обърнала внимание, а аз отвърнах, че съм, и наистина, мисля, че това е всичко, господине.

Речта на Марта помогна на сър Едуард да си представи починалата дама толкова ясно, колкото дори едно подробно описание не би могло. Той небрежно подметна:

— Господарка, на която е доста трудно да се угоди, нали?

— Малко придирчива, но пък тя, бедната, не излизаше често и както стоеше затворена, трябваше да има нещо, с което да се забавлява. Беше дребнава, но добросърдечна. Никога не отпращаше просяк от вратата си, без да му даде нещо. Може да е била придирчива, но беше наистина великодушна.

— Доволен съм, Марта, че тя оставя след себе си един човек, който да съжалява за нея.

Старата прислужничка се стресна.

— Искате да кажете… О, но те всички я обичаха, наистина, дълбоко в себе си. Понякога се спречкваха с нея, но това нищо не означаваше.

Сър Едуард вдигна глава. Отгоре се чу скърцане.

— Това е госпожица Магдалийн, която слиза.

— Откъде знаете? — попита бързо той.

Възрастната жена се изчерви и промълви:

— Познавам стъпките й.

Сър Едуард бързо излезе от кухнята. Марта беше права. Магдалийн току-що бе стигнала до най-долното стъпало. Погледна го с надежда.

— Все още не съм напреднал много — каза сър Едуард, отговаряйки на погледа й и добави: — Не знаете ли, случайно, какви писма е получила леля ви в деня на смъртта си?

— Всичките са на едно място. Полицаите, разбира се, ги прегледаха.

Тя го поведе към голямата гостна и като отключи едно чекмедже, извади голяма, черна, кадифена чанта със старомодна сребърна закопчалка.

— Това е чантата на леля. Всичко е вътре в нея, точно както си беше в деня на смъртта й. Аз го запазих така.

Сър Едуард й благодари и започна да вади нещата от чантата и да ги поставя на масата. Беше, помисли си, идеален пример за чанта на ексцентрична възрастна жена.

Имаше няколко дребни сребърни монети, две курабийки с джинджифил, три изрезки от вестници за кутията на Джоана Сауткот, една поема за безработните, Алманаха на стария Мор, голямо парче камфор, някакви очила и три писма. Едното, с подобен на паяжина почерк, от някоя, която се наричаше „братовчедката Люси“, сметка за поправка на ръчен часовник и обръщение от благотворителна организация.

Сър Едуард много внимателно разгледа всичко, после го върна в чантата и с въздишка я подаде на Магдалийн.

— Благодаря ви, госпожице Магдалийн. Опасявам се, че не намерих кой знае какво тук.

Изправи се и забеляза, че от прозореца се вижда голяма част от стъпалата към предната врата, после взе ръката на Магдалийн в своята.

— Тръгвате ли?

— Да.

— Но ще… ще се оправи всичко, нали?

— Никой, свързан със закона, никога не се ангажира с подобно необмислено изявление — заяви тържествено сър Едуард и си тръгна.

Вървеше по улицата, потънал в мисли. Загадката беше там, под носа му и той не беше я разрешил. Беше нужно нещо… нещо дребно. Колкото да посочи пътя.

Почувства ръка на рамото си и се стресна. Беше Матю Вон, леко задъхан.

— Гонех ви, сър Едуард. Исках да се извиня. За лошите си обноски от преди половин час. Но боя се, че моят характер не е най-добрият в света. Много мило от ваша страна да се заемете с това. Моля, питайте ме каквото искате. Ако има нещо, което мога да направя, за да помогна…

Внезапно сър Едуард замръзна на място. Погледът му беше фиксиран — не върху Матю — а отсреща, през улицата. Малко смутен, Матю повтори:

— Ако има нещо, което мога да направя, за да помогна…

— Вече го направихте, мили младежо — каза сър Едуард, — спирайки ме тъкмо на това място и привличайки по този начин вниманието ми към нещо, което иначе щях да пропусна.

Посочи един малък ресторант, от другата страна на улицата.

— „Двадесет и четирите коса“? — попита озадачено Матю.