2. Невидимата неутрална
Преди повече от хиляда години след двадесетия век велик историк нарекъл периода 1901–2000 «Век на откритията». Той добавил, че хората от онова време биха се съгласили с него, но по съвсем други причини.
Те биха изтъквали, в много случаи с оправдана гордост, научните постижения на ерата — покоряването на въздуха, освобождаването на атомната енергия, откриването на основните закони на живота, тържеството на електронната и комуникационната революция, създаването на изкуствен интелект и най-грандиозното от тях — овладяването на Слънчевата система и първото кацане на Луната. Но както посочил историкът с точност на ретроспекция 20/20, надали и един на хиляда е чул за откритието, което надминало всички тези постижения, заплашвайки да ги направи напълно несъществени.
То изглеждало толкова безобидно и толкова маловажно за съдбата на хората, колкото онази замъглена фотографска плака в лабораторията на Бекерел, която само петдесет години по-късно довела до избухването на огненото кълбо над Хирошима. Всъщност то било вторичен продукт на същото това откритие и известило за съществуването си със същата невинност.
Природата е много стриктен счетоводител и винаги прави баланс на сметките си. Така че физиците невероятно много се изненадали, когато открили, че при определени ядрени реакции след сумиране на частиците нещо от едната страна на равенството се губело.
Като библиотекар, набързо въвеждащ ред в дневника за дребни приходи и разходи, за да бъде изряден при ревизия, физиците били принудени да измислят нова частица. А за да се обясни несъответствието, тя трябвало да бъде най-невероятна, без маса и без заряд, и толкова фантастично проникваща, че можела без особени трудности да преминава през оловна стена с дебелина милиарди километри.
Дали на този фантом галеното име «неутрино» — от «неутрон» и «бамбино». Изглеждало, че няма никаква надежда да се отдели една толкова неуловима частица, но през 1956 г. чрез героични подвизи при манипулация с уредите физиците успели да уловят първите няколко. Това било триумф и за теоретиците също — те най-после успели да докажат неправдоподобните си равенства.
Светът нито знаел, нито искал да знае, но отброяването на дните до страшния съд започнало.
3. Съветът
Местната комуникационна мрежа на Тарна никога не бе работила с натоварване деветдесет и пет процента, не по-малко от осемдесет и пет на сто от нея обаче работеше непрекъснато. Както повечето от техническите съоръжения на Таласа, тя бе създадена от отдавна забравени гении, така че катастрофални аварии бяха практически невъзможни. Дори повечето от съставните й елементи да излезеха от строя, системата щеше да продължава да функционира задоволително, докато някой загуби търпение и направи ремонта.
Инженерите наричат това «елегантна деградация» — фаза, която, както някои цинично се изразяваха, доста точно характеризираше начина на живот на ласаните.
Според данните от Централния компютър в момента съобщителната мрежа работеше с капацитет около деветдесет и пет на сто, но кметица Уолдрън не се радваше особено на това свръхпостижение. През последния половин час й се бяха обаждали едва ли не всички жители, а в заседателната зала се бяха скупчили около петдесет човека — деца и възрастни, — далеч повече, отколкото тя нормално би побрала, без да говорим за места. Кворумът на едно обикновено заседание бе дванадесет и понякога бяха необходими драконови мерки, за да се събере дори този толкова малък брой присъствуващи на едно място.
Два пъти й звъня областният управител, веднъж й се обаждаха от кабинета на президента и веднъж от осведомителната агенция на Северния остров, като всички имаха една и съща, напълно излишна молба и на всички тя даде един и същ кратък отговор: «Разбира се, ще ви известим, ако се случи нещо… Благодаря за загрижеността.»
Кметица Уолдрън не обичаше емоционалните изблици и сравнително успешната й кариера на местен административен ръководител се дължеше на избягването им. Но имаше, разбира се, положения, когато това бе невъзможно. Нейното вето например не би могло да отклони урагана през девета година, който и до днес си оставаше най-забележителното събитие на века.