Совалката кацаше върху дневната страна на планетата, затова когато Мириса за пръв път видя «Магелан», той все още бе отдалечен на около стотина километра. Тя знаеше действителните му размери, но въпреки това й заприлича на блестяща под лъчите на слънцето детска играчка.
От разстояние десет километра той пак не изглеждаше много по-голям. С очите и мисълта си тя възприе тъмните кръгове около централната му степен като обикновени амбразури. Чак когато безкрайният извит корпус на кораба изплува огромен до тях, умът й най-после възприе, че това са товарни и докови люкове и към един от тях се насочваше фериботната совалка.
Когато Мириса започна да разкопчана коланите, Лорън загрижено я погледна; това бе опасният миг, в който, освободен за пръв път от придържащите ремъци, прекалено самоувереният пасажер изведнъж разбираше, че безтегловността не е толкова приятна, колкото си е въобразявал. Но понасяйки се към въздушния преход, направлявана с леки побутвания от Лорън, Мириса изглеждаше напълно спокойна.
— За щастие не е необходимо да минаваме през 1G-сектора, така че ще избегнеш двойното преадаптиране. Гравитацията няма да те тревожи повече, докато не се върнеш долу.
Колко щеше да е интересно, ако можеха да посетят жилищните помещения във въртящия се сектор на кораба — но това би ги ангажирало с безкрайни любезности и срещи с хора — последното, което тя желаеше в момента. Бе много доволна, че капитан Бей е все още долу, на Таласа; нямаше нужда дори да се прави посещение за засвидетелствуване на уважение и изказване на благодарности.
От въздушната преходна камера преминаха в тръбен коридор, който сякаш се простираше по цялата дължина на кораба. По едната му страна бе опъната стълба, а по другата два реда гъвкави халки, удобни за захващане с ръце или с крака, се плъзгаха и в двете посоки по успоредни канали.
— Не е много приятно да се намираш тук по време на ускорение — обясни Лорън. — В такъв момент коридорът става вертикална ос, дълга два километра. Именно тогава се налага да се използуват стълбата и ръкохватките. Просто се хващаш за халката и тя върши всичко останало.
Двамата без никакви усилия прелетяха неколкостотин метра, после свърнаха по коридор, перпендикулярен на главния.
— Пусни се от лентата! — каза Лорън, след като изминаха още няколко десетки метра. — Искам да ти покажа нещо.
Мириса го послуша и те полека спряха пред продълговат тесен прозорец, вграден в едната стена на тунела. Тя погледна през дебелото стъкло и погледът й потъна в грамадна, ярко осветена метална кутия. Макар че бе загубила ориентация, предположи, че тази огромна цилиндрична шахта вероятно се простира по цялата ширина на кораба и следователно централният лост лежеше по оста му.
— Квантовият двигател! — възкликна Лорън гордо.
Той не се и опита да изрежда названията на металните и кристални форми, необичайно конструирани летящи контрафорси — хванати на ресори за стените на камерата, пулсиращите съзвездия светлини, сферата от пълна тъмнина, която, макар изобщо да не бе очертана, по някакъв начин изглеждаше, че се върти… Но след известно време промълви:
— Най-голямото постижение на човешкия гений — последният подарък от Земята на децата й. Един ден той ще ни направи господари на Галактиката.
В думите му имаше арогантност, от която Мириса премигна. Той отново бе старият Лорън, такъв, какъвто бе, преди да го облагороди Таласа. Така да е, помисли си тя, но част от него се бе променила завинаги.
— Смяташ ли — запита внимателно тя, — че Галактиката изобщо ще забележи?
Но все пак бе развълнувана и дълго време се взира в големите, незначещи нищо за нея форми, които бяха пренесли Лорън през светлинните години. Тя не знаеше дали да ги благославя за всичко, което й бяха доцесли, или да ги проклина за онова, което скоро щяха да и отнемат.
Лорън я водеше през лабиринта все по-навътре и по-дълбоко, към сърцето на «Магелан». Нито веднъж не срещнаха друг човек, което говореше за големината на кораба — и малкия му екипаж.
— Почти стигнахме — каза Лорън с глас, който сега бе тих и тържествен. — А това е пазителят.
Безкрайно изненадана, Мириса се обърна към златната маска, втренчена в нея от алкова, и едва не се блъсна в нея. Протегна ръка и почувствува студенината на метала. Значи бе действителна, а не както си помисли в първия момент — холограма.