Тя не бе красива, макар че не бе честно да съдиш за външността на жена без красотата на короната от коси на главата й. Кожата й имаше цвят, какъвто Мириса никога не бе виждала и който, тя знаеше, беше станал много рядък и на Земята — черен, толкова наситено черен, че почти синееше, И бе толкова съвършена, че Мириса не можа да скрие обзелата я за миг завист; в главата й се мярна видение на сплетени тела, абанос и слонова кост — видение, което щеше да я преследва през остатъка от живота й.
Отново погледна лицето. Дори в тази вековно дълга забрава от него лъхаше твърдост и интелигентност.
Можехме ли да бъдем приятелки, питаше се Мириса, съмнявам се, прекалено много си приличаме. Значи ти си Кайтани, ти носиш първото дете на Лорън към звездите. Но дали тя наистина ще бъде първа, като ще бъде родена векове след моя син? Първо или второ — желая й добро.
Тя все още бе вцепенена, макар и не от студа, когато кристалната врата се затвори зад тях. Лорън нежно я водеше обратно по коридора и покрай пазителя.
Още веднъж пръстите й докоснаха лицето на безсмъртното златно момче. Тя се стресна в краткия миг на първия допир, когато то й се стори топло при докосването на пръстите, но после разбра, че тялото й още не е възвърнало нормалната си температура.
Това щеше да трае само минути. Но колко ли време щеше да мине, питаше се тя, докато се стопли ледената топка в сърцето й.
54. Прощално слово
За последен път ще разговаряме с тебе, Ивлин, преди да потъна в най-дългия си сън. Все още съм на Таласа, но совалката ще излети към «Магелан» след няколко минути; няма повече работа за мене до следващото ни кацане на планета, след триста години…
Много съм тъжен; току-що се сбогувах с един много скъп приятел тук — Мириса Лионидас. Колко би се радвала ти да я познаваш! Тя е може би най-ерудираният човек на Таласа. И ние много пъти сме водили дълги разговори, макар че, опасявам се, повечето от тях бяха по-скоро монолози, за което ти често ме критикуваше…
Тя ме попита и за бога, естествено, но ми зададе и един много умен въпрос, на който не можах да отговоря.
Скоро след като загина любимият й по-малък брат, ме запита:
— Какъв е смисълът на скръбта, Колдър? Изпълнява ли някаква биологична функция?
Колко странно, но никога не съм се замислял над това! Възможно е даден вид разумни същества превъзходно да съществуват, без да си спомнят мъртвите с тъга, всъщност, без да ги споменават изобщо. То би било едно напълно нехуманно общество, но би могло да бъде поне толкова успяващо, колкото термитите и мравките на Земята.
Дали е възможно мъката да е случаен, даже патологичен, вторичен продукт на любовта, която, разбира се, има основна биологична функция? Странна и тревожна мисъл! Та нали именно чувствата ни правят човеци! Кой би ги изоставил, дори да знае, че всяка нова обич е ново предизвикателство към тези неразделни мъчители — Времето и Съдбата.
Тя често ме питаше за теб, Ивлин. Чудеше се как е възможно човек да обича само една жена през целия си живот и да не потърси друга, когато нея вече я няма.
Веднъж я подразних, като й казах, че верността е почти толкова чужда на ласаните, колкото и ревността; тя ми отговори, че са спечелили, загубвайки и двете.
Викат ме, совалката чака. Вече трябва да кажа последно «сбогом» на Таласа. Твоят образ също започна да избледнява. Умея да давам полезни съвети на другите, но аз самият, струва ми се, прекалено дълго живях с мъката си по тебе. Таласа ми помогна да се излекувам. Сега вече мога да се радвам, че съм те имал, а не да тъгувам, че съм те загубил.
Странно спокойствие ме обзема. За пръв път чувствувам, че разбирам отчуждението на моите стари приятели — будистите, дори нирваната…
И ако не се събудя на Сейгън-2, така да бъде! Изпълних своя дълг тук и съм щастлив.
55. Раздялата
Тримаранът стигна до границата, откъдето започваше келпа, малко преди полунощ и Брант пусна котва в чисти води на дълбочина трийсет метра. На разсъмване щеше да започне да хвърля шпиониращите кълба с цел да се образува нещо като «стена» между Скорпвил и Южния остров. Така щяха да наблюдават движението на скорпионите към острова и обратно. Ако намереха някое от кълбата и го замъкнеха в дома си като плячка — още по-добре. То щеше да продължава да работи и да осигурява много по-полезна информация, отколкото в открито море.