— Организирай претърсване. Искам охраняван периметър около града и библиотеката. Да се поддържа до следващо нареждане.
Едрик кимна и излезе.
Рудолфо се надигна и закачи крак в нещо тежко на пода. Ала не можеше да види нищо. Все пак, както и останалите магии, и тези щяха да изтлеят скоро, тогава щеше да огледа нападателите.
Неб и Исаак се приближиха. Мехослугата свистеше леко от движението на духалата му. Цветните му очи искряха и примигваха.
Рудолфо се обърна към металния си приятел.
— Срещал ли си нещо подобно по време на работата си в библиотеката, преди и сега? Подобни магии?
Исаак кимна.
— Само в историите за Стария свят. Във времената на кралете магове.
Рудолфо въздъхна.
— Значи е кръвна магия. — Андрофрансините упражняваха строг контрол над химикалите и магиите, разкриваха малка част от земните магии на нациите в Познатите земи, пазеха останалото, за да защитят човечеството от самото него. Правилата на родството забраняваха изрично употребата на кръвни магии. „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И'Зир бяха унищожили Стария свят. А две хилядолетия по-късно бяха донесли гибелта на Уиндвир. — Искам да накараш братята си да потърсят в каталозите всичко налично по темата.
Исаак кимна.
— Добре, лорд Рудолфо.
— И извикайте речната жена. — Все пак тя приготвяше прахчетата и лекарствата за съгледвачите. Може би знаеше нещо.
Металният човек кимна и се отдалечи с бързо куцукане. Рудолфо се обърна към Неб.
— Как си, момче?
Очите на младежа бяха присвити и зачервени и се взираха в Ханрик, който лежеше сред локва съсирваща се кръв.
— Добре съм, генерале.
— Намери Уинтърс. Кажи й какво се случи и я доведи в кабинета ми.
— Ще иска да види Ханрик.
Рудолфо поклати глава.
— По-късно ще има достатъчно време. Вземи със себе си половин отделение.
Рудолфо знаеше, че Ханрик е като баща за момичето. Той управляваше от нейно име още от невръстната й възраст, била е дори по-млада, отколкото Рудолфо, когато наследи тюрбана. Рудолфо беше само на дванайсет, когато родителите му бяха убити от еретика Фонтейн, седми син на Влад Ли Там.
Още един сирак. Като високия строен младеж. И като самия него.
„Аз съм сирак, който събира сираци.“
Той продължи да дава нареждания, докато вървеше през окървавените остатъци от пира към охраняваните двойни врати. Зад тях се бе събрала тълпа, очакваща отговори.
Светът също щеше да ги очаква скоро. Югът се вълнуваше в безредици и гражданска война, а Новият свят не се бе отърсил от опустошението на Уиндвир и загубата на андрофрансинските закрилници. Убийствата на престолонаследника на Тюрам и на мнимия блатен крал щяха да подхранят царуващия хаос.
„Не. Него не.“ Така бе казал гласът, когато нападателите го бяха притиснали.
„Защо мен?“ Тази мисъл караше стомаха му да се свива на студено кълбо. На празненството имаше трима знатни владетели. И двама от тях бяха убити. А преди да седнат да пируват, бе дошла вест от Портата на пазителя: за мехослуга в андрофрансинско расо, представящ се за архиинженер Чарлс, призоваващ за защита на Санкторум лукс.
Истински уимски лабиринт.
Рудолфо се замисли за възхитителната си булка, която също очакваше отговори, несъмнено разгневена, че не й позволяват да влезе.
Замисли се за детето, която тя носеше. Синът му Иаков, кръстен на бащата на Рудолфо. Това беше внезапен и неочакван дар, донесен от Джин Ли Там по средата на пътя му, в сянката на война и по време на най-големите му премеждия. Беше му казала в нощта, когато се върна след сблъсъка с баща й. Още чуваше признанието на Влад Ли Там, когато тя се появи в стаята на починалия му брат и сподели новината.
По-рано тази вечер си мислеше, че те създават света и че кинжалите, които щеше да предаде на сина си, трябва да са остри и балансирани, за да продължи делото му.
Но може би светът ги създаваше всъщност. И остриетата трябваше да са остри и балансирани, за да може Иаков и Деветте горски дома да оцелеят в този процес.
> 3.
>> Петронус
Страхът е могъща сила. Той беше сграбчил здраво Петронус, притискаше гърдите и превръщаше стомаха му в пихтия.
Старецът се намръщи в слабо осветената стая и стисна силно рибарския си нож. Сенките от тлеещия огън танцуваха в единственото помещение на колибата. Устата му бе суха, но той успя да проговори.
— Кой си ти, че ще ме наказваш за греховете на П'Андро Уим? Кой си, че ще обявяваш моето родство с него?