— Не е важно кой съм. — Гласът долетя от друг ъгъл на стаята. — Ти си Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден.
Петронус се озъби.
— Уиндвир и орденът вече не съществуват. Продължавам да питам. Кой си?
Гласът отново се премести и пак не отговори на въпроса му.
— Свали ножа, старче. Нямаш шанс срещу мен.
Петронус знаеше, че е вярно. Не беше способен да се справи с омагьосан нападател. Земните прахчета от стария свят даваха сила, бързина, безшумност и изкривяваха светлината, така правеха човек почти невидим през деня. А тук, в мрачната стая, Петронус щеше да умре, преди да зърне дори мъничка следа от нападателя си.
„Но защо просто не ме убие?“ Петронус преглътна.
— Може и да нямам шанс, но ще се боря докрай.
Тихият глас се позасмя.
— Господарят ми изпрати цяло отделение за останалите. За теб дойдох само аз, защото си стар и сам. — Вятърът изсвистя, разнесе се странен, сладникав аромат и Петронус усети огън по бузата си, щом студеното метално острие го поряза. Той мушна напред със собствения си нож, но не уцели нищо. Нов присмех. — Мога да те кълцам цяла нощ, последни сине.
„Защото си стар и сам.“ Думите се загнездиха в ума му.
— Последен син ли?
Вятърът изсвистя отново. Този път ножът се плъзна по ръкава на нощната му риза и остави плитка продълговата рана по лявото рамо. Петронус присви очи и замахна отново. Трябваше да стисне зъби заради болката.
— Ще ме убиваш или ще ме мъчиш?
— И двете — прошепна гласът.
В този момент вратата и прозорците на колибата влетяха навътре. В стаята се посипаха стъкла и трески и от спокойната нощ връхлетя ураган. Петронус чу приглушеното тропане на ботуши по пода и задъхано дишане от поне три места. Нападателят извика и старецът се сви назад, но атаката бе посрещната от невидима стена, а омагьосаните остриета се сблъскаха с приглушено дрънчене. Пред него се появи едно синьо кървясало око.
— Дръпни се — произнесе нов глас. — Остави ни да си свършим работата.
Бурята продължи. Нещо тежко се стовари върху дървения му стол и го строши.
Гласът беше познат. От много отдавна, но не можеше да се досети. Петронус се сгуши в ъгъла, където нарът му опираше в стената. Продължаваше да държи ножа си протегнат напред, макар да знаеше, че е безсмислено. Вятърът продължаваше да вилнее из стаята, чупеше мебели, разхвърляше документи, трошеше съдове. Нямаше как да разбере колко са хората, но от магически намаления шум на сблъскващи се остриета му се струваше, че са поне петима. На два пъти долови как тежки тела падаха на пода, последвани от хрипливото дишане на пробит дроб. Боят сякаш продължаваше с часове, макар да знаеше, че едва ли са минали повече от няколко минути.
Огънят изпука и почти загасна, когато нещо тежко падна отгоре му и потопи стаята в мрак. Шаването продължи още за миг и после спря.
Петронус чу шумолене и приглушен шепот. Някой сякаш каза: „И двамата са мъртви.“
Вторият глас се разнесе отново, съвсем близо до него.
— Къде живее стражникът ви?
Петронус примигна, несигурен дали питат него, и гласът повтори въпроса по-силно.
— В третата къща след странноприемницата — отвърна той. Продължаваше да трепери от напрежение.
— Балтус, промъкни се и заеми оковите на добрия човек.
„Хванали са го жив.“
— В навеса за лодката има въже — предложи Петронус.
— Въжетата няма да го задържат. Не и докато магиите действат. Не знам колко време ще го държи упойката на калакаина. — Познатият тембър продължаваше да го човърка. Беше го чувал много отдавна, а сякаш и по-наскоро. Замисли се какво още знае. Спасителите му бяха омагьосани и имаха фармацевтични познания. Бяха шестима, но двама от тях бяха загинали. А водачът им му бе познат отнякъде.
— Да ти погледна раната — обади се гласът.
Проблесна искра и един от фенерите засвети. Стаята беше пълна с разпилени свитъци, строшени стъкла и съдове и преобърнати мебели. Вратата беше издънена, а трите прозореца изкъртени.
Петронус протегна ръка и усети болката от прореза.
— Не е толкова зле. — Усети как чуждите пръсти отмятат окървавения му ръкав и понечи да попита кои са спасителите му, когато осъзнаването се стовари отгоре му като пъстърва, налапала кукичката. Гримлис.
Не осъзна, че го е казал на глас, докато не чу изръмжаването на стария войник.
— Да, отче.
„Още ме нарича с титлата ми.“ За последно бе видял капитана на сивите гвардейци, когато го отпрати заедно с хората му. Горянските съгледвачи на Рудолфо трябваше да пазят библиотеката и за остатъците от андрофрансинската армия нямаше място.