Кимна, за да й покаже, че е видял съобщението, но нямаше намерение да сменя курса си. Жената държеше ножа по същия начин като него, скрит под робата, изчакваше точния момент. „Това е отплатата.“
— Какво искаш от мен?
Тя се усмихна.
— Искам да признаеш, Последни сине.
Петронус погледна към пеленачето.
— И ако го направя, детето няма да бъде наранено?
Жената се засмя.
— Каквото сториш, ще бъде за Иаков и за всички нас. — Ако не беше наясно какво става, щеше да реши, че от очите й струи любов. — Дори за себе си.
Очите й се присвиха. Изпита желание да побегне, а мехурът му настояваше да го изпразни. Спомни си къде стоеше той и къде Сетберт. Спомни си и погледа на надзорника, когато осъзна, че ножът е прерязал гърлото му. Изпита съжаление за цената, която бе поискал — и платил, — за да сложи край на ордена и обречената на миналото мечта.
Тогава бе постъпил правилно, както щеше да стори и сега.
— Признавам — каза Петронус. — Виновен съм.
Жената се усмихна.
Не мислеше, че ще усети ножа, но грешеше. Раздиране, последвано от внезапен студ в отвореното му гърло. Почувства, че коленете му поддават, и видя кръвта си.
„И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“
Видя как Есаров се надигна зад масата с разкривено от гняв лице. Ерлунд гледаше зашеметен, а шпионинът му бе в екстаз. Видя бебето, вдигнато като знаме, така че сянката му падаше върху Петронус.
„Вятър от кръв да пречисти; студено желязно острие да подкастри.“
Чу писъците на свидетелите, бълбукането на въздуха от раната и над всичко писъка на Обещаното дете, което заплака с огромна тъга.
Последният син на П'Андро Уим се усмихна на отплатата и прегърна светлината, която посягаше към него.
>> Джин Ли Там
Джин Ли Там откъсна очи от потръпващия труп на Петронус, когато детето й изпищя. Емоциите от събитията през този ден най-сетне я пречупиха.
Всичко започна с птицата. Закъснелият отговор на Рае Ли Там бе пристигнал призори и капитанът на стражата го тикна в треперещите й ръце. Джин го прочете на светлината на огъня и се разплака.
Бележката беше кратка, но с почерка на сестра й и тройния код на Ли Там. „Няма лек. Скърбя с теб, сестро.“
Отвъд тези кратки думи нямаше никаква информация за Рудолфо, който липсваше от седмици. Продължаваше да му праща птици с надеждата, че някоя ще го открие. Явно не успяваха — или пък той не искаше да отговори.
Прибра бележката в джоба си и прекара деня, плачейки в шатрата, когато не председателстваше на съвета.
Въпреки че тежестта на съобщението я смачка, тя се стегна да изпълни дълга си. Рае Ли Там беше може би най-добрият фармацевт в Познатите земи. Щом казваше, че няма лекарство, Джин й вярваше. Дори обещанието за Санкторум лукс не можеше да възпре отчаянието й.
Затова прикри тъгата си и продължи работа.
Но сега шатрата миришеше на кръв и кал, а Петронус приритваше за последно на пода. Синът й пищеше и телцето му се гърчеше в мръсните кокалести ръце на блатния пророк, Езра. За краткия му живот не го бе виждала да плаче толкова отчаяно и това я прободе по-дълбоко от който и да е съгледвачески нож.
Така наречената кралица на избраните я погледна и коленичи до Петронус, като преобърна тялото му.
— Не се отчайвай, велика майко. Всички ще бъдем спасени.
Тя разтвори окървавената роба на стареца и разголи гърдите му.
Джин Ли Там искаше да се съпротивлява, но връзката между мозъка и тялото й се загуби и тя увисна в ръцете, които я държаха.
Жената прокара ножа по гърдите на Петронус с прецизност и увереност. Стъклените му очи се взираха нагоре, а ръцете бяха разперени встрани.
Кралицата завърши знака на И'Зир и погледна към Иаков.
— Донесете Обещаното дете. — Тя извади изпод доспехите си желязна игла и малка стъкленица на сребърна верижка.
Натопи иглата в кръвта на Петронус, отвори стъкленицата и пусна вътре една капка. След това я запуши и тръгна към Джин Ли Там. Зад нея Езра люлееше плачещото дете.
— Синът ти ще умре! — Беше толкова близо, че Джин надушваше мед в дъха й. — Помоли ме да го спася и ще го сторя. — Жената смени иглата и раздруса стъкленицата.
Джин Ли Там преглътна. Това беше по-мрачен мистицизъм от типичния за блатните и тя настръхна.
— Не можеш да го спасиш. Той е болен. — Усети как паниката й се засилва.
Жената се усмихна и повтори:
— Помоли ме да го спася и ще го сторя.
Сетне се завъртя и отпуши разклатената стъкленица. От толкова близо се виждаше тъмната течност на дъното й.