— Скоро ще разберем. Призори потегляме за Санкторум лукс.
„Досеща се, че не казвам всичко.“ Неб извърна поглед и бузите му се зачервиха.
„Тя настоява за отговор.“ Отговор, даден в тайна, за да остане скрит от враговете на светлината, които искаха да я загасят. Тези, които бяха разрушили Уиндвир. Чиито уши и очи бяха насочени към Познатите земи, макар Неб да нямаше представа как го осъзнава. Просто се доверяваше на усещанията си.
„Това място ме промени.“
Внезапно разбра, че няма да тръгне с Едрик. Времето му с горяните бе приключило толкова бързо, колкото и започна. Щеше да се върне при стоманената врата, да научи кода и да вземе източника на съня. Щеше да се научи от Ренард да оцелява в пустошта и да последва съня към обещания дом. Нищо друго не беше от значение. Нито Уинтърс, нито новият дом при горяните, нито бъдещето му като офицер от Горската библиотека. Усещаше го с краката си, стъпили на опустошената земя.
Отплесна се, вслушан в нейния повик, и дойде на себе си едва когато останалите започнаха да се разпръсват и го оставиха сам с Едрик и Ренард. Ръката на капитана на рамото му го върна в настоящето.
— Почини си! В лагера на Там има топла храна, а хората ми ще ти дадат нова униформа. Утре ни очаква дълъг път.
Неб поклати глава.
— Не мога да дойда с вас.
Едрик присви очи.
— Лейтенант Небиос, ти си офицер от горянските съгледвачи и утре сутрин потегляш с нас.
„Аз съм Небиос бен Хебда, Водача.“ Младежът поклати глава.
— Кажи на Рудолфо, че съжалявам. Много съм му благодарен за всичко. — Отново срещна погледа на Едрик, ала не трепна пред гнева му. — Благодарен съм и на теб.
Неб развърза внимателно окъсания шал и го подаде на капитана.
Мъжът го взе.
— Правиш грешка, момче.
— Грешка ще е да остана. — Дори сам усещаше мощта в гласа си.
Едрик го изгледа замислено и кимна.
— Лично ще предам съобщението ти на генерала. — Сетне погледът му се смекчи. — Помисли ли за момичето, за младата кралица?
Неб преглътна. Това бе неговата саможертва в името на съня.
— Кажи й, че съм призван да открия дома ни.
Едрик го изгледа за последно, кимна отново и се отдалечи без повече думи.
Ренард се усмихна. Двамата бяха останали сами.
— Значи я чу, а?
Неб примигна.
— И ти ли си я чувал?
— Аз не. Баща ти.
— Трябва да се върна там — каза младежът.
Ренард кимна.
— Ще го сторим. Не мога да тичам, но ще яздя.
Неб огледа лагера. Трябваше да се сбогува с Исаак и да му предаде скришом паметната пластина от металния му братовчед. Освен това искаше да хапне с бившите си другари. А след това щеше да е хубаво да лапне корена и да раздвижи крака.
Да остави историята на тази земя да попие през ходилата му, докато тича към заровената песен.
Водачът Небиос усети насладата от повика и се усмихна.
>> Джин Ли Там
Джин Ли Там решеше дългите си коси и гледаше как Уинтърс държи сина й. Първоначалният страх на момичето бе преминал и същите инстинкти, които движеха Джин Ли Там сега, я караха да се интересува от чудесата, които можеха да излязат от тялото й един ден. Джин гледаше и се усмихваше насила.
„Синът ми е спасен; не би трябвало да се радвам насила.“ Но се случваше. Виждаше ръцете си, обгърнали краката на кралицата на избраните, и чуваше измъчения си глас да я моли. Изпитваше срам, но и облекчение, когато кожата порозовя и бебето започна да се смее. Гледаше го и сега как се усмихва в ръцете на Уинтърс и бе благодарна за чудото.
„Както и Петронус.“ Беше видяла как старецът умира и възкръсва.
Чу прокашляне и стреснато вдигна поглед.
Баща й стоеше до входа на шатрата. Очите му шареха и избягваха да я погледнат.
— Знам, че съм заслужил лошо отношение, но моля за аудиенция, дъще.
Той пристъпи на светло и Джин видя белезите по лицето му — още червените рани, които не бяха зараснали напълно. Рудолфо й бе казал какво се е случило през краткото време, което прекараха заедно, преди да опита да спаси родството с останалите. Тя сбърчи чело и потърси гняв към баща си, но не намери.
„Той получи отплатата си.“ Знаеше, че един ден и тя щеше да получи своята заради тази, която бе помолила да спаси сина й.
— Влез. Ела да видиш внука си.
Преди да каже още нещо, Уинтърс кимна и й подаде Иаков.
— Ще си помисля за това, което обсъждахме — промълви момичето.