Преди много години Гримлис беше човекът, който бе изпълнил най-мрачната му заповед. Блатните бяха унищожили един от конвоите на ордена. Петронус изпрати сивите гвардейци да изгорят тяхно поселище като наказание. Бяха оставили мъртвите непогребани, за да добавят обида към съобщението, а младият папа бе накарал ветерана да му покаже селото, за да осъзнае напълно какво е извършил.
Скоро след това Петронус бе напуснал ордена, а Гримлис бе останал да служи на Интроспект и след това на марионетката на Сетберт, папа Непоколебим.
— Когато те видях за последно, заравяше униформата си в Деветте гори.
Гримлис се подсмихна.
— Да, отче. — Беше се заел да почисти и превърже раната и лицето му беше достатъчно близо, така че очертанията му личаха на мъждукащия фенер.
Имаше въпроси. Даже десетки. Но се стегна и ги степенува, доколкото можеше.
— Откъде знаехте, че ще ме нападнат тази нощ?
— Хората ми дежурят по двама в залива Калдус от първата седмица на завръщането ти.
„Стояли са омагьосани през цялото време.“ Чу се шум откъм вратата и тихи стъпки, сигнализиращи появата на Балтус.
— Оковете го в навеса за лодките — нареди Гримлис. — И му запушете устата. — Ветеранът довърши превръзката и се надигна. — След това натоварете Марко и Тирн в лодката и ги покрийте. Ще ги погребем в залива.
Петронус отвори уста да протестира, но Гримлис явно го усети.
— Няма кой да ги потърси. Роднините им живееха в Уиндвир. — Ветеранът помълча малко. — А и е по-добре да останем незабелязани.
Петронус загледа как стаята започна да се подрежда сама. Мебелите се върнаха по местата си, а метлата сякаш се задвижи по своя воля и взе да премита пода. Той стана и се включи, като събра разпръснатите документи.
— Значи сте ме наблюдавали по двойки половин година. Но знаехте, че тази вечер трябва да сте повече.
„Шестима.“ И за малко щяха да се окажат недостатъчно.
Нападателят му ползваше нов вид магия или — стомахът му се сви — съвсем стара. Но дори андрофрансините не разполагаха с дълбоки познания в кръвната магия, поне до възстановяването на заклинанието на Ксум И'Зир. Разбира се, беше чел истории за Годината на падналата луна и Войната на плачещия цар. Кръвни магии, петорно по-могъщи от прахчетата, които се добиваха от земята, превръщащи един човек в цяло отделение. „Ако не се бе поколебал, ако не се бе замотал да говори, вече щях да съм мъртъв.“
— В Познатите земи, а и отвъд, назрява опасност — каза Гримлис. — Преди четири нощи получихме птица. Някой се опитва да довърши започнатото от Сетберт.
„И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“ Фразата го прониза като нож и очите му се стрелнаха към кожената торба. Някой се опитваше да унищожи последните остатъци от андрофрансините.
— Но кой?
— Мирише ми на работа на Там — отговори Гримлис. — Но бележката беше неясна. Заръчваше да те наглеждаме. Беше кодирана с уимско писмо.
Петронус поклати глава.
— Не мисля, че Там стои зад това. Вярвам на това, което ми каза. Влад Ли Там разпусна мрежата си и се махна от Познатите земи заедно със синовете и дъщерите си. — Замисли се за момент. — Значи предупреждението е анонимно?
— Да.
„Уимски лабиринт.“ Познатите земи продължаваха да се намират в политически и финансов колапс и не беше ясно кои държави разполагаха с функциониращо разузнаване. Пилос, Тюрам и Ентролузианската делта бяха затънали в неподчинения и безредици. Според птиците от последните седмици неприятностите обхващаха и Изумрудения бряг, както и Разпръснатите острови.
„Може би са горяните?“ Деветте горски дома бяха единствените проспериращи. И как не? Петронус им беше оставил цялата собственост на ордена, включително и значителните богатства на Там.
Определено последната среща с Рудолфо в Прерийното море, само часове след екзекуцията на Сетберт, беше напрегната.
Горянският крал беше извадил меч и Петронус реши за миг, че го е ядосал твърде много с прекъсването на папството. Но Рудолфо беше умен мъж. Рано или късно щеше да проумее, че Петронус му е направил услуга, прекършвайки ордена, освобождавайки го от двехилядолетната обречена на миналото мечта на андрофрансините.
— Може ли да е Рудолфо? Той да ни е предупредил?
— Възможно е, отче. Той определено разполага с агенти. Но защо да го прави анонимно? Нали го провъзгласи за Пазител по време на войната. — Гласът на Гримлис се насити с гняв. Петронус долови продължително следване на Петте пътя на тъгата у стария капитан. — А и кой би искал да ни накаже допълнително, след Уиндвир?