Единственият им избор беше да работят заедно, така както стояха до леглото й и я гледаха как умира, все още скрита от кръвните магии. Принудени бяха да я виждат само в спомените си.
Тя търсеше лек за племенника си до самия край и почина с отворена книга на невидимите си гърди.
Влад Ли Там усети пробождането на мъката и вдигна поглед, кимайки на Барик. Сивокосият боен жрец размаха кирката и започна да кърти заледената земя.
Влад отново опита да не гледа зашитото в платнище тяло и пак се провали. „Помня първите ти стъпки — говореше й той в дълбините на съзнанието си, което рядко посещаваше. — Първите думи.“ Помнеше и последните й думи, макар тогава да не знаеше, че са последни.
Стоеше до леглото й в последната нощ, а тя не предложи поезия, нито демонстрация на любовта си. Вместо това Рае стисна ръката му и промълви: „Изкови от болката си армия.“
Влад знаеше, че ще го стори. По-късно през деня щеше да се срещне с Рудолфо и да го помоли да се грижи за белязаните деца. Щеше да му покаже книжката — тайната история на Познатите земи, за която дори той не подозираше. Как кланът Ли Там бе отгледал и'зиритски култ в блатата, подхранвайки го с обещаното падане на Уиндвир, докато чрез коварство и интрига не бе успял да събори великия град.
Култ, който бе върнал кръвните магии и бе създал мощно заклинание от неговата омраза и от кръвта на децата и внуците му. Толкова могъщо, че можеше да възкреси Петронус и да излекува бебето — чудеса, сочещи към надигащото се тъмно евангелие.
Нямаше да повярва, ако не бе прочел кодираните думи в книгата.
В началото погрешно смяташе, че сами са създали култа, за да разрушат Уиндвир. Но тук ставаше дума за вяра. Баща му наистина вярваше в това и'зиритско евангелие. Книгата беше пълна с препратки към него. Колкото стратегия за стигането до сегашните обстоятелства, толкова и тълкуване на писанията. Но защо?
„За да се установи управлението на Пурпурната императрица.“
Не, не можеше да е само вяра, сляпо подчинение на някакъв мистицизъм. Не можеше да приеме баща си в такава светлина. Сигурно служеше на някой по-висш. На нещо реално и рационално. Каквато и да бе истината, Пурпурната императрица съществуваше.
Някъде някой играеше войната на кралицата с Познатите земи, а първият му внук и лекуващата кралица на избраните бяха само фигури на дъската. Влад Ли Там възнамеряваше да открие истинските противници и да им отмъсти.
Нямаше значение дали кръвта на семейството е спасила внука му, или целия свят. Тези, които я бяха пролели, щяха да си платят.
Щеше да каже на Рудолфо каквото знаеше и да му поиска пари. С тях щеше да стегне остатъците от железния си флот и да се върне на онзи остров, макар това да късаше сърцето му. Щеше да плаче и да го разчепква, камък по камък, докато не научи всичко.
Щеше да изкове армия от болката си и да опознае врага колкото се може по-добре. Корабите му щяха да патрулират из южните води и да търсят шхуни с непознат дизайн и непознато в Новия свят тъмно дърво. И през цялото време щеше да се оглежда за призраци във вълните.
Очите му отново бяха привлечени от трупа на Рае Ли Там и тъгата потече в сълзи.
Тя бе жертвала живота си, за да го спаси. Беше погълнала кръвната магия, за да има бързина и сила да го извади от морето. Не беше подготвен за това и саможертвата й, прибавена към толкова много смърт, беше разбила сърцето му.
„Променил съм се.“
Беше изпращал много от децата си на смърт, за да промени тази река и да премести онази планина. Пращаше ги в леглата на тирани и в затвори, при крадци и главорези. Превръщаше ги в убийци и мъчители, в лъжци и курви.
Никога повече.
Барик отпусна кирката и Влад се хвана за лопатата. Продължиха да се редуват така, докато дупката не стана достатъчно голяма. След това оставиха инструментите и вдигнаха възлюбената си.
Сълзите течаха свободно и Влад не се срамуваше.
„Ще изкова от болката си армия.“
Погледна насреща и видя, че Барик също плаче. „И той изгражда армия.“ Както и всички останали.
Осъзна, че това ще са могъщи армии. Ужасяваща отплата за ръката, която местеше фигурите срещу семейството на Влад Ли Там.
Те положиха Рае Ли Там в земята, нежно и мълчаливо, и подготвиха сърцата си за война.
>> Уинтърс
Уинтърс седеше на колене пред Шеймъс и стискаше ръката му в дланите си. Той примигна, когато му спомена за жената със същото име, и на лицето му се изписа изненада.