Дойде да го събуди в средата на нощта, когато видя, че въпросите и кошмарите няма да я оставят на мира.
— Твърди, че ми е сестра. Каза да разпитам теб.
— Не е възможно! — промълви той тихо.
Уинтърс усети колебанието в гласа му и присви очи.
— Шеймъс, какво знаеш?
Той затаи дъх и повтори:
— Знам, че не е възможно. Не може… Аз помогнах на баща ти да я погребе. Треската я погуби още през първия месец от живота й. — Старецът я погледна. — Освен…
Разбира се. Беше възможно. Видя как една капка от стъкленицата върна Петронус. Друга излекува Иаков. Мъртвите можеха да бъдат възкресени.
Или пък смъртта можеше да се фалшифицира. Отново се сети за Петронус.
— И тя ли се казваше Уинтерия?
— Да — потвърди Шеймъс.
Тя седна и опита да осмисли чутото. Защо не бе записано в книгата? Не беше виждала и следа сред писанията на баща си… а най-близкият му приятел Ханрик не й бе казал нищо.
— Защо смъртта й е запазена в тайна?
Очите на Шеймъс станаха сурови.
— И раждането й беше тайно. Само малцина знаехме и се бяхме заклели на баща ти да мълчим. Майка ти беше изолирана, още щом зачена.
— Но защо? — попита Уинтърс отново.
Старецът поклати глава.
— Не знам.
— Не знаеш или не искаш да кажеш? — Тя повиши тон и долови горчивината в него. — Шеймъс, заповядвам ти да ми кажеш какво знаеш!
— Не знам нищо, кралице.
Уинтърс се изправи, прилошаваше й от истината.
— Ако си прав, значи не съм твоя кралица.
Тя се измъкна в нощта без повече думи.
Тръгна на север, мина покрай горянските постове и се отправи към гората, почваща след опустошеното поле.
Мястото беше познато. До неотдавна се разхождаше тук с Неб, когато той патрулираше около лагера на гробокопачите. Зачуди се къде ли е сега? Сънищата й бяха пусти без него. Изпълваше ги насилие, кръв и тъмни птици, но нямаше нито една утешителна дума. Тя се бе вкопчила в спомена за Неб и копнееше да се разхождат заедно. Да й каже, че всичко ще е наред и че ще открие дома, ала вече не беше толкова сигурна.
Сънищата й липсваха. Но не тези, които сънуваше в последно време.
В това бъдеще светлината поглъщаше Книгата на сънуващите крале. А песента — от арфата на лудия Терциус — водеше любимия й още по-навътре в пустошта. Тайната й сестра — възкръснала и носеща същото име — строеше светилища на отдавна мъртвите крале магове, изрязваше техния знак по гърдите на народа си и открито ги вричаше във вярност на Пурпурната императрица, за чието идване говореха непрекъснато.
Блатните бяха изчезнали. На тяхно място се бяха завърнали избраните. Нея също я нямаше, друга Уинтерия щеше да се изкатери на планината и да се провъзгласи за кралица и вречен слуга на дома И'Зир.
До този ден никога не се бе чувствала като сирак, защото имаше народа си. Въпреки внезапното попадане на блатните под тази ерес, докато не видя сестра си и не разпозна собствените си очи, уши, уста и нос в по-голямата Уинтерия, не повярва напълно, че ги е загубила.
Но това бе факт. Освен загубата на името, народа, съня и обичта, Уинтърс бе загубила и вярата си. Усещаше празнота от липсата й и се чудеше как е изчезнала толкова бързо. И се питаше как и дали някога ще си я върне. Започваше да се съмнява.
Ала както бе загубила Ханрик, а преди него баща си и майка си, щеше да прегърне и тази болка и да я затвори в себе си.
Слънцето започна да се показва и тя се обърна на изток да го посрещне. Знаеше какво трябва да направи. Прибра се тихо в лагера, взе малкото вързопче и се върна обратно.
Тръгна нагоре по реката, докато не се отдалечи достатъчно, и се съблече внимателно. Усети студения вятър по кожата си и потръпна.
Влезе във водата, тракайки със зъби, и започна да търка калта и пепелта. Разплете плитките си и пусна клончетата и другите украшения надолу по течението. След това започна да се търка със силния сапун, докато студът не я принуди да излезе навън. Изсуши се с грубата памучна кърпа, която бе взела от горянските припаси, и облече шарена рокля и ботуши.
Закопча кожената куртка, за да се предпази от студа, и се върна в лагера.
Утре щеше да потегли с Линей, Джин Ли Там и Иаков. Щеше да помага за настаняването на бежанците в Деветте гори. Джин Ли Там й бе предложила тази работа, докато реши какво да прави.
Искаше й се да изпитва вълнение, но любопитството се оказа най-силната й емоция. Умът й се въртеше над кризата във вярата като език над липсващ зъб. Търсеше значения и сортираше фактите от цялата плетеница. Сънищата бяха истински. Пророчествата също. Но всичко се бе променило. Искаше да знае защо и в какво би трябвало да вярва сега. Дори не можеше да намери страст, за да бъде разгневена или сломена.