Уинтърс знаеше, че ще може да понесе тази загуба и да извлече полза от нея. Може би щеше да открие нещо по-добро от вярата, която бе загубила.
„Може би ми е писано да стана горянска булка? Може домът да не е бил никак далече?“ Дали щеше да е толкова лошо? Беше ли грешно да мечтае за такова нещо? Да се надява, че един ден ще има дете, което да се смее и да изпуска мехурчета, докато спи.
Със сини пронизващи очи като лятното небе над Драконовия гръбнак.
„Като очите на Неб.“
Уинтърс въздъхна, върна се в шатрата и задряма леко. Носът й потръпваше от миризмата на сапун по кожата и косата й. Започна да сънува белокосото момче, макар него да го нямаше и това да бе само спомен. Прегръщаше я до огъня и й казваше, че всичко ще се оправи, като му дойде времето.
Отгоре синьо-зелената луна ги приспиваше с песен.
>> Петронус
Петронус тръгна рано, докато небето беше тъмно, а луната и звездите бяха скрити от тънкия воал на облаците. Когато спря на хълма и погледна към покритите със сняг руини на Уиндвир, червеното слънце едва се показваше над Стената на пазителя. Пътуваше само с кон и раница, носещи знака на Деветте гори.
Предния ден следобед се срещна за кратко с Рудолфо, но горянският крал очевидно бе разкъсван между множеството предизвикателства. Поговориха набързо насаме. Рудолфо му предложи да го скрие в горите, но Петронус поклати глава и го помоли за необходимата подкрепа, за да напусне бързо Познатите земи. Горянският крал беше принуден, макар и неохотно, да повика интенданта и да напише кредитни писма.
Рудолфо се стараеше всячески да не гледа в назъбения белег. Но накрая не издържа и се вторачи с почуда. Петронус се намръщи при този спомен.
Докато седеше на коня си и гледаше към Уиндвир и лагерите наоколо, осъзна нещо. „Може никога повече да не видя това място.“ Изпитваше и тъга, и облекчение. Това беше първото му завръщане след копаенето на гробовете. Покритите със сняг руини и могилите, в които бяха погребали почернелите кости, бяха студено острие, което режеше надълбоко.
Северно от лагера, точно до реката, видя някаква фигура. От това разстояние не можеше да каже кой е, но приличаше на жена. Тя махна дрехите си, потопи се в ледената вода и започна да се търка трескаво.
Петронус вдигна ръка към гърдите си несъзнателно и докосна белега. „Искам и аз да мога да го отмия.“
Но не можеше. Сега носеше знака. Да му напомня заедно с назъбения белег на гърлото, че животът му е бил отнет и върнат в по-тежка отплата, отколкото бе предполагал някога. Автограф на нечие мрачно дело. Жив пример за могъществото на кралете магове.
Сега заминаваше само с белезите и малко дрехи. Спомни си друг ден, в който също се бе измъкнал сам. Когато уби Сетберт и видя доказателствата на Влад Ли Там, той напусна седмото горско имение и се върна в колибата си в залива Калдус, за да започне да събира информация.
А сега тръгваше, без да го очаква работа, което може и да не беше зле. Преди Уиндвир да бъде унищожен, бе живял кротко в продължение на трийсет години. Времето му минаваше в дърпане на мрежи и в добросърдечната компания на местните жители, които пазеха тайната му и го бяха приели обратно.
Може би отново щеше да живее спокойно? Надяваше се. Но умът му продължаваше да се пита. Защо бе възкресен? Какво беше значението на наследника на Рудолфо? Коя беше тази Пурпурна императрица и дали тя бе външната заплаха, за която бе убеден, че съществува? Изглеждаше доста вероятно.
Преди да му приложи кръвната си магия, кралицата на избраните беше добавила от собствената му кръв, така му каза Рудолфо. Беше проучил малкото данни за кръвните магии, с които разполагаха. Имаше причини тези заклинания, спазарени в Долните земи с духовете на отдавна мъртвите богове, да са забранени. Те бяха песни, които се създаваха с чужда кръв.
През годините беше виждал документи — дори части от заклинания, — но никога не бе чувал за кръвна магия, която може да възкресява мъртвите.
Петронус разтърси глава и видя, че момичето се облича бързо на брега. Завъртя коня си на изток и я остави на мира.
Щеше да язди бавно към Портата на пазителя, а когато стигнеше там, щеше да покаже разрешителното на горянските съгледвачи. След това щеше да продължи сам и да си създаде какъвто дом успее.
Група конници се измъкна от вечнозелената гора и Петронус разпозна сивото знаме, което не очакваше да види.