Ездачите приближиха, начело беше Гримлис. Зад него яздеха петима мъже, които познаваше, и трима нови, в запазени униформи на Сивата гвардия на П'Андро Уим. Сребърните копчета на куртките им отразяваха червеното сутрешно слънце, а внезапният вятър развяваше герба на Уиндвир на знамето.
— Отче — поздрави го Гримлис, когато се приближиха.
Петронус въздъхна.
— Мисля, че ти наредих да служиш на Рудолфо в Деветте гори?
Гримлис се усмихна.
— Така е, отче.
Петронус погледна мъжете. Новобранците бяха млади и приличаха на жители на делтата.
— Несъмнено си чул за сегашното ми положение.
Гримлис кимна.
— Да. Добре дошъл отново!
Да. Беше платил за престъпленията с живота си и той му бе върнат. Бяха превърнали възкресението в спектакъл, част от история, която щеше да се разказва от град на град с приглушени гласове и да придава достоверност на евангелието на И'Зир. Освен това подозираше, че са го възкресили, за да извият ръцете на Джин Ли Там, и това го плашеше по-дълбоко дори от завръщането му от смъртта. Уверила се в мощта на кръвните магии на И'Зир при възкресението му, тя бе помолила древния враг да спаси детето и желанието й бе изпълнено.
Петронус се боеше, че това е началото на по-голям мрак за земята, в която бе роден и бе прекарал първия си живот.
Но обстоятелствата го принуждаваха да се оттегли и да действа тихо, извън сцената, далеч от северните очи. Осъзна, че Гримлис говори, и върна вниманието си към стария капитан.
— Съжалявам. Нещо се отплеснах.
— Разбираемо — кимна Гримлис. — Казвах, че има и други, които ще ни чакат при Портата на пазителя.
Петронус сбърчи вежди.
— Други?
— Андрофрансини, които вече не са желани тук. Избиха малцината, останали в летния дворец. Керваните, пътуващи към горите, също са нападани, а андрофрансините убивани и оставяни на гарваните. Не закачат само Деветте гори, но вярваме, че е въпрос на време това да се промени. А сега горяните имат дълг към блатните еретици. — Гримлис се размърда на седлото. — Разтръбих за нашето изгнание. Ще изчакаме една седмица при Портата на пазителя да се съберат останалите.
Преди Петронус щеше да се ядоса заради неподчинението и действията на капитана. Но събитията от последните седмици показваха, че животът е неравноделна песен, която следваше мелодията, без да се съобразява с ритъма на историята и традицията. Песнопение, на което човек танцуваше както може. Щеше да се довери на преценката на Гримлис и нямаше да се изолира от тези, които избираха изгнание с падналия си водач вместо да живеят скрити в земя, обърнала се напълно срещу тях за толкова кратко време. Ако се изключеше милостта на Рудолфо, виждаше, че идва ден, в който в Познатите земи нямаше да търпят повече андрофрансините. Опасяваше се, че фигурите на дъската са подредени така, че и'зиритският култ не само щеше да оцелее, а дори да просперира в богатата почва, подготвена от падането на Уиндвир.
Той кимна на Гримлис.
— Значи ще ги чакаме там. — Сетне се обърна към останалите. — Ще си изградим дом в Изпепелената пустош и ще се превърнем в очи и уши на Рудолфо.
„И ще намерим начин да подкопаем тези оплетени и кървави корени, които заплашват да задушат светлината ни!“
Петронус докосна за миг гърлото и белега на гърдите си. След това подсвирна на коня си и потегли на изток, без да се обръща, под червения юмрук на изгряващото слънце.
> 26.
>> Неб
Неб остави ветровете на Изпепелената пустош да се вихрят над него и обърна другото си ухо към металната врата.
Ренард хъркаше леко, изтощен от тежката езда. Неб не беше уморен. Песнопението не му позволяваше да заспи. Лежеше в тази поза цял ден и цяла нощ, слушаше и опитваше да разгадае кодовете.
Мелодията беше неравноделна и ръцете по струните на арфата се движеха с изящна прецизност. Разливаше се без различимо начало и край, но Неб знаеше, че такива съществуват.
Когато луната се издигна и песента се засили, той откри, че в нотите и ритъма се скрити числа, съответстващи на циферблатите и ръчките по ключалките на Руфело.
Още не можеше да си обясни как е възможно това. През деня Ренард се бе присъединил на земята до него, но не чуваше нищо, нито една нота.
Така че Неб продължи делото си и остави пустинника да почива. Скоро горянските съгледвачи щяха да минат оттук на път за Санкторум лукс и той не искаше да го заварят. Смяташе дотогава да е открил източника на съня. Планираше да отидат на север, при хората на Ренард, за да може водачът да се излекува. А през това време Неб щеше да открие съня, за който говореха металните хора.