Въздъхна и притисна още по-здраво ухо към желязото. Числата не се откриваха лесно, но си бяха там. Вече бе успял да се справи с четири от шестте ключалки. Пръстите му напипаха петата и я отвориха. Чу тракането на механизмите, отместващи резето под металния капак.
Спря и си спомни думите на мехослугата. „Последният код е първият ден от пристигането на Водача.“
Него го знаеше и без да слуша песента, но го бе запазил за накрая. Понякога ключалките на Руфело трябваше да се отварят подред.
Прехапа долната си устна и изчисли рождената си дата според уимския календар, след което я въведе в последния циферблат. Когато свърши, не чу нищо, нито тракане на механизми, нито изщракването на резето. Той сбърчи вежди и се превъртя по гръб.
Беше загубил представа за времето. Последният път, когато се огледа, още бе ден. Сега нощта бе настъпила, ала небето беше ясно. Звездите пулсираха над него и хвърляха призрачна светлина над околните планини.
Не се получи. Но защо?
Опита отново, ала със същия резултат.
Луната се издигна и песента се извиси в кресчендо. Неб се зачуди на размера на светилото. Ако се съсредоточеше, можеше да види къде свършва земята и къде почва морето. Виждаше изградената от хора кула на лунния маг, опустошена и изоставена на празния отровен свят. Напомняне за древната война, убила последните Млади богове, които се бяха скрили уплашени на синьо-зелената скала.
Неб се сепна. Разбира се.
Преизчисли рождения си ден, но не по уимския, а по древния календар, който бе излязъл от употреба. Календар, който използваше други понятия за време, различни от тези на П'Андро Уим и последователите му, събиращи и пазещи светлината заедно със сираците на опустошения свят.
Щом въведе датата по календара на кралете магове, чу мърдането на механизма и освобождаването на последното резе.
Неб се превъртя и клекна, вторачен в отключения люк. Хвана ръба с пръсти и вдигна с всичка сила. Капакът изскърца леко и се отвори на добре смазаните панти. Погледна към Ренард, но реши да не го буди.
„Това място е направено за мен!“ Знаеше, че е така. Както и че баща му е замесен. Скоро щеше да разбере доколко Хебда е бил наясно и се е подготвял за този ден.
В каменната шахта бе монтирана желязна стълба. Неб започна да се спуска под синьо-зелената светлина на луната. Слизаше, докато мракът не го погълна, но не изпита страх. Песента го обгръщаше и той знаеше какво го очаква долу.
Неб не беше сигурен колко време измина, преди да стъпи на пода. Вдигна поглед и видя, че луната се е показала през отвора на шахтата.
Беше твърде тъмно да види малката кутия с очи, но ушите му знаеха къде е и той тръгна към нея.
Отвори я и пръстите му вдигнаха внимателно хладния, гладък метален предмет. Насочи го към бледата светлина от шахтата. Песента се засили и Неб чу квакане на жаби и далечно ромолене на поток.
Пръстите му усещаха линии на континенти и планини по предмета с формата на полумесец. Вдигна го към ухото си и се зарадва колко добре му пасна.
„Тя настоява за отговор.“
Неб пъхна полумесеца в джоба си и се закатери към лунната светлина. Когато излезе на повърхността, върна капака на мястото му и го заключи. След това се излегна на хладния метал и извади предмета от джоба си.
Знаеше какво ще види, макар да нямаше представа как. Насочи го срещу луната и сравни грубоватата карта по повърхността му със синьо-зеленото кълбо, което висеше в нощното небе.
Пасваха си. Това беше луната.
Звездите и месечината се отразяваха по сребристата повърхност. Беше виждал такъв метал и преди. Същата древна стомана като на брадвата на Уинтърс. Постави сребърния полумесец между рамото и главата си, така че ухото му да е притиснато към него.
„Това е източникът на съня.“ Съдбата на Неб бе скрита в това „Песнопение за падналата луна“ и той я приветстваше.
Явно задряма, защото започна да сънува. Но това бе един от миналите му сънища, а не този, за който копнееха мехослугите. Този път бе по-ясен и по-подробен отпреди.
Помнеше го добре — и нямаше нищо против да се повтори. Двамата с Уинтърс бяха голи и оплетени един в друг. Малко по-възрастни. Чаршафите бяха мокри от потта им, а крайниците и клепачите му бяха натежали от умора и изразходвана страст. Лежаха под копринен навес в тропическа гора до морето. Над тях звездното небе бе изпълнено от синьо-кафяв свят. В сравнение с него нормалната луна изглеждаше смешно малка.