Докато крачеше, се замисли за силната си потребност от сина си и внезапната паника. Вероятно имаше оправдание след продължителната болест и скорошното нахлуване на кръвните съгледвачи. Нормално беше да се страхува за него след всички заплахи.
Но защо имаше толкова силна нужда да го прегърне точно тази нощ?
Бързо намери отговора. Защото знаеше, че миризмата, видът му, мекотата на кожата му в ръцете й щяха да й напомнят, че е избрала единственото добро и разумно решение. Че малкият живот, който бяха създали с Рудолфо, си струва всеки дълг, дори към тези, избили семейството й, предизвикали унищожението на Уиндвир и сеещи хаос и насилие сред Познатите земи.
Но това бе нещо повече от напомняне, че е направила добър избор и е поела по верния път. Показваше й, че в това опустошено място все още съществува добро и че дори в най-големия мрак може да има проблясъци на изтерзана светлина и неразрушима надежда.
Като светлината в очите на съпруга, завръщащ се от морето. И надеждата в усмивката на бебе, спящо в майчина прегръдка.
Джин Ли Там се движеше бавно през заснеженото поле, оцветено в синьо и зелено. Стигна до войниците по периметъра и им заговори окуражително.
Спираше тук-там и питаше хората дали са готови утре да се завърнат при самотните си жени в домашното огнище. Те се кланяха и й отдаваха почит, а щом отминеше, продължаваха да шепнат уважително.
Джин оставяше гласовете им назад и вървеше през снега, търсеше огряната от луната фигура на нейния горянски крал и се ослушваше за смеха на Иаков.
>> Рудолфо
Рудолфо спря обиколката и се заслуша в лагерните песни. Погледна към лицето на сина си и отвърна на усмивката му. Беше странен момент — баща и син обхождаха постовете. Спомни си за подобни разходки с баща си, макар тогава да бе достатъчно голям и да не бе необходимо да бъде носен. Изви глава и заслуша песента, довявана от вятъра. Стара горянска мелодия за годината на падналата луна, макар и по-бавна от версията, която пееше майка му.
„Колко ли време мина оттогава?“ Не можа да си спомни и изпита болка, когато не успя да си представи лицето й. Но помнеше стиховете. Бяха за намерена любов, макар и чрез жертва, за сделка в подземията на света и за духовете на Призрачното море. Песен за сълзи и раздяла, отчаяна надежда и погрешни вярвания. За любовта между плачещия цар и дъщерята на лунния маг.
Иаков се засмя и Рудолфо го последва.
— Значи харесваш музика? Също като баба си.
Продължи да крачи, но заряза пътеката и започна да пробива нова пъртина в снега. Отново погледна сина си.
— Чаках появата ти дълго време! Радвам се, че дойде!
„Толкова неочаквано.“ Наследник на горянския трон сред реки от кръв и в сянката на опустошението. И наследник на светлината. Рудолфо знаеше, че строи Великата библиотека като завет към сина си.
Замисли се за завета на собствения му баща и пред очите му премина тъмен облак. Миналата година бе затворил площада на изкупленията и бе разпуснал мъчителите. По него време му се бе сторило достатъчно. Сега, след като бе видял гробовете на семейство Ли Там, опетнените маси за мъчения, топлите тръби в Кръвния храм, знаеше, че трябва да премахне и последните остатъци от мрачните дела на предците му.
Особено след като децата щяха да живеят при него.
По-рано през деня бе изслушал притесненията и молбите на Влад Ли Там. Беше изненадващо лесно и накрая се съгласи да го финансира. Но молбата за децата го бе изненадала.
„Аз събирам сираци.“ Децата, носещи белега на И'Зир, щяха да живеят в Деветте гори и нямаше да е хубаво да има постройки, които да им напомнят за пленничеството. След тази среща извика птичаря и изпрати заповеди до вкъщи. Нямаше да оставят камък върху камък, а ножовете на мъчителите трябваше да бъдат претопени и изковани в предмети, които не носеха вреда.
Камъните от площада на мъченията щяха да отидат в новата библиотека. Може би в крило, което да кръсти на баща си.
Разбира се, имаше и други сираци.
Не можа да познае Уинтърс, когато взе Иаков от нея. Мръсотията бе прикривала хубаво момиче на прага да се превърне в жена. Тя щеше да тръгне с тях и да очаква другия му сирак, Неб, да се завърне от Изпепелената пустош.
Оставаше Исаак. Ако това място нямаше да разбие металното му сърце, Рудолфо щеше да настоява да е до него, за да обсъждат библиотеката и светлината, която спасяваха.
Чу ниско подсвирване зад себе си и го позна. Обърна се и видя приближаващата Джин Ли Там. Вятърът вдигаше финия сняг, който не бе замръзнал още, и го завихряше около краката й.