— Как е той? — попита тя, когато се доближи.
— Мисля, че спи. — Рудолфо подаде сина им и забеляза дълбоката й въздишка, когато го взе.
Внезапно осъзна къде се намират. Затрупаните със сняг могили, гледката към хълмовете на изток и юг. Направи няколко крачки напред и застана на ръба на кратера, заслушан в шепнещите призраци.
Джин Ли Там застана до него и се огледа.
— Тук беше Великата библиотека.
Той кимна.
— На това място открихме Исаак. — Замълча заради следващия, по-болезнен спомен. — Тук донесох Грегорик в нощта, в която загина.
Помнеше какво казват франсините за загубите, които са свързани, и знаеше, че са прави. Можеше да сложи пръст на нишката от загубата на Ханрик и да я проследи до Грегорик. Оттам назад, към разрушаването на Уиндвир — неизмерима бездна от мъка, после към майка му и баща му, към по-големия близнак, който щеше да наследи Деветте гори, ако някой не бе преместил тази река.
„Можех да убия виновника, а вместо това го спасих.“
Това не го измъчваше вече. Беше верният път и не го поставяше под въпрос. Колкото и да бе страдал от болката, знаеше, че действията на тъста му са донесли колкото смърт, толкова и живот.
В сянката на опустошението бе открил великолепна жена, а по средата на пътя се бе сдобил със син, когото можеше да възпита като силен и справедлив крал.
Забеляза ножовете, които носеше Джин. Засмя се и погали едната дръжка с палец.
— Виждам, че си ги намерила.
Тя погледна надолу и се изчерви.
— Да. Бяха в бюрото ти. Аз… допадна ми как ги усещам в ръцете си.
Рудолфо се усмихна.
— Бяха на майка ми. Баща ми ги е поръчал като сватбен дар. Смятах да накарам да ги почистят и наострят, преди да ти ги дам.
— Ножове като брачен дар? — учуди се тя.
Рудолфо сви рамене.
— Ами нищо им няма.
Джин се засмя и се наведе към него. Той я прегърна.
— Сещам се и за по-добри дарове. Но ножовете наистина са хубави.
Замълчаха и загледаха нощта. Сутринта щяха да вдигнат лагера и да потеглят към дома, за да изпреварят последните снегове. Рудолфо знаеше, че го очаква бюро, затрупано с документи. Трябваше да настанява бежанци. С наближаването на пролетта строежът на библиотеката щеше да се възобнови. Слънцето щеше да грее по цял ден и щяха да разпънат наново шатрата на книговезците. Мехослугите щяха да бълват книга след книга, като река, заплашваща да прелее. Отгоре на всичко от северозапад се надигаше заплаха с идването на избраните и мрачното евангелие, което проповядваха. Плюс това надушваше неприятности с Пилос и Тюрам на юг.
„И каква е тази Пурпурна императрица?“
Имаше достатъчно работа, че да прекарва по цели нощи, лутайки се в уимския лабиринт от хартия. Постепенно щеше да привикне отново с бюрото и стола, вместо с кораби и коне. И с топлото споделено ложе, вместо тясната койка.
Освен работата, трябваше да планира горянска сватба и да обиколи Деветте горски дома, за да могат жителите да се запознаят със следващия си крал.
Щеше да продължи да живее въпреки мъртвите, които бе погребал. Щеше да обича съпругата и детето си и да се посвети на светлината, която бе събрал в мрачните времена.
Животът се надига дори сред опустошенията.
Песента от по-рано се върна неканена и той запя. Джин Ли Там го изгледа с широко отворени очи. Не можеше да я вини. За последно бе пял по време на пиршеството за първородния си син, докато тя лежеше и раждаше. А преди това? Беше толкова отдавна, че не можеше да си спомни.
Но сега пееше и звукът отекваше в нощта.
В далечината виеше вълк.
А над тях пълната луна гледаше и ги обливаше с водниста светлина.
> Постлюдия
Наблюдателят свали писалката си, остави недовършеното евангелие и отиде до изхода на пещерата.
Слънчевата светлина го зовеше и той извади дълга сребърна флейта от гънките на робата си.
Вдигна я към уста, нагласи пръстите и свирна, за да повика родствения гарван, така както викаше толкова много други птици.
Изчака тъмния пратеник да се приземи тежко на скалата и го огледа. В този имаше още доста живот и Наблюдателят остана доволен.
— Занеси съобщение вкъщи — каза той и изчака птицата да извие глава и да отвори клюн, за да приеме думите.
— Последният син е в изгнание — пощаден, за да се изпълнят писанията, — а лекуването на родството на потомците на Фредерико приключи. Обещаното дете си получи четирийсетте години, а Великата майка ти е задължена. Тайната вяра се проповядва открито, а избраните се надигат, за да си върнат заслужения дом.