Т'Ерис Уим беше популяризирал лабиринтите по време на краткото си папство в Новия свят, но Уинтърс знаеше мрачното им наследство. Кръгъл лабиринт, който можеше да се напусне само ако се върнеш откъдето си влязъл, или ако изтърпиш болката от изкатерването по бодливите храсталаци, за да откриеш тайните му. Любимото занимание на старите колачи, които работеха с ножовете си от името на кралете магове за удоволствие или за създаването на кръвни магии, превърнали се с времето в мъчители Изкупители.
Ханрик щеше да почива в центъра на този уимски лабиринт.
За Уинтърс това беше напомняне за трънливите стени, които знаеше, че я очакват. Може би, след като дъхът на Ханрик намереше път към новия им дом, щеше да й прати част от силата и куража си за кървавото изкачване.
Тя знаеше, че собствената й сила няма да е достатъчна. Уинтърс прехапа устна и тръгна в снега, стараейки се да не плаче.
> 5.
>> Петронус
Слънцето още не се бе подало, когато Петронус излезе от колибата и освободи птиците си. Те се разлетяха, носейки разноцветни панделки и вест за атаката, както и указания към малката шпионска мрежа, която бе създал през последните седем месеца. Тукашната станция просто щеше да препредава съобщенията към мястото, което Гримлис бе избрал. Петронус гледаше как тъмното небе скрива птиците и разноцветните съобщения, които носеха. Черни панделки за опасност, сини за питане, червени за война и още най-различни. Единственият цвят, който отсъстваше, беше зеленото за мира.
Когато взе раницата и торбата си и отиде при другите до навеса за лодки, небето бе почнало да преминава от черно в сивкаво.
Гримлис и един от хората му бяха оставили магиите им да изтлеят. Другите двама бяха взели нова доза прахчета. Старият капитан изглеждаше ядосан и спореше с понижен глас.
— Как така е мъртъв? — Той вдигна поглед и кимна на приближаващия Петронус. — Как се е случило?
— Не знам, капитане — отвърна сивият гвардеец. — Отидох да го подготвя за транспортиране и открих, че е мъртъв. Студен като лед.
Гримлис въздъхна.
— Натоварете го в лодката. Ще го вземем с нас. Искам да го огледам, щом магията му изтлее.
Петронус се присъедини към тях и не каза нищо, когато единият войник посегна за раницата му. Но се възпротиви, когато другият понечи да вземе торбата с документите.
— Аз ще я нося. — После попита Гримлис: — Пленникът ни е умрял, така ли?
— Да — кимна Гримлис. Ветеранът беше уморен, а очите му бяха зачервени и стъклени от употребата на магиите. Брадата и косата му бяха по-дълги, отколкото при последната им среща. Вместо сивата униформа на андрофрансинската гвардия той носеше обикновени панталони и риза като на работник. Разбира се, в съгледваческите ножове на кръста и дългия меч на гърба му нямаше нищо обикновено. — Може би е отрова — допълни капитанът. — Макар че не открихме нищо, като го претърсвахме.
Селото започваше да се разбужда. Колибата и пристанчето на Петронус бяха в самия край, но в някои от къщите вече светеше, а в залива бяха излезли няколко лодки, започнали рано дневния улов. Мислеше да остави бележка, но не можа да реши какво да напише. В крайна сметка реши да не го прави. Ако събитията от снощи бяха само начало, за съседите му щеше да е по-добре да не знаят нищо.
„Както и за мен.“
Гримлис докосна ръката му.
— Отче, готов ли си?
Петронус изсумтя.
— Твърде стар съм за това. И къде точно ще ходим?
— На по-безопасно място. — Те тръгнаха заедно към чакащата лодка. — Двамата с Балтус ще пътуваме с теб. Другите ще останат, за да препредават съобщенията.
Петронус кимна. Беше се потрудил да създаде малката си мрежа, като търсеше всякакви късчета информация, за да разкрие истината за падането на Уиндвир.
Качиха се в лодката, като внимаваха да не настъпят увитите в платнища тела в краката им. Омагьосаните войници подадоха и последното тяло, след което ги избутаха във водата. Бързите им движения се долавяха само от лекото разместване на снега. Петронус впери взор в къщата и пристанчето с мисълта, че вероятно ги вижда за последно.
Ако убиецът не беше се разприказвал, със сигурност щеше да успее. Петронус се замисли над това, докато младият лейтенант на Гримлис се трудеше с веслата и ги караше покрай брега на залива. Калдус беше голям, почти като самостоятелно море. Знаеше го, защото бе проучвал артефакти и писания от времето на заселването, онзи период след Епохата на смеещата се лудост, когато орденът се бе разраснал и се налагаше да се създаде ясна йерархия и командна структура. Петронус почти бе решил да специализира история. Но неговият учител бе видял потенциала му във франсинските учения. Франси Б'Йот беше специалист по човешко поведение и еволюция — и съратник на младия П'Андро Уим след провала на първото научно движение. В крайна сметка франсинските науки спечелиха вниманието на младия Петронус и му служеха добре, дори сега, когато мислеше за нападателя си.