„Той искаше да ме накаже.“ С други думи, вероятно бе човек, на когото Петронус бе навредил, и имаше повод да го вини. Според Себастиан, драматург от времето на заселването, никой не беше зъл просто така. Всеки антагонист искаше да постигне нещо, за което можеше да убеди поне себе си — ако не останалите, — че е благоприятно.
И този злодей идваше да го накаже — или поне изпълняваше заръка на господаря си, когото бе споменал. Петронус потръпна при спомена за гласа му и после си спомни нещо.
— Той говореше на уимски.
Старият гвардеец изръмжа и вдигна поглед.
— Вярно.
Уимският език беше древен и пазен, домашният език на П'Андро Уим. Беше необичайно някой извън ордена да го владее.
— Акцентът му беше тежък. Не е учил в сиропиталището, но е обучаван от някого от нашите.
— Да. — Гримлис се огледа и изви глава, като снижи глас. — Почти стигнахме.
Петронус също се извърна, но не видя нищо.
— Къде?
Гримлис изсвири тихо и продължително. След това зачака. Някъде съвсем близо, отпред и вдясно, се разнесе изсвирване в отговор. Петронус се намръщи. Небето беше още сиво и не очакваше да види ясно кой е там. Но там нямаше нищо, дори и сянка, и това го озадачи. А в комбинация с близостта на подсвирването направо го тревожеше. Гримлис се усмихна хитро.
— През всичките години се чудех как го прави.
— Кой?
Носът на лодката се отърка в нещо солидно, макар да не се виждаше нищо.
Гримлис се засмя.
— Онзи морски чакал, когото наемаше лично едно време за деликатни поръчения.
Петронус чу гласа над себе си и направи връзката.
— Отец Петронус — произнесе пиратът Рейф Мерикю. — Радвам се, че слуховете за кончината ви са преувеличени.
Смехът на Петронус прозвуча повече като лай. Той протегна ръце и докосна студения, мокър борд на дървен кораб.
— Вие ме отведохте до Изумрудения бряг в нощта след погребението ми. — Продължи да гледа нагоре, откъдето бе долетял гласът.
— Аха — потвърди пиратът. — Така е. По него време не задавах въпроси.
Гримлис се надигна.
— Несъмнено сме ти плащали добре, за да не го правиш.
„Но кой ти плаща сега?“, запита се старецът. Мерикю им струваше малко състояние всеки път, щом орденът го наемеше, освен това изкопчваше всички технологични чудеса за кораба си, с които андрофрансините бяха склонни да се разделят. Петронус докосна корпуса на омагьосания едномачтов платноход и оцени защо Рейф Мерикю изискваше толкова високи цени. Старият пират не работеше благотворително. Петронус винаги се бе отнасял благосклонно към него по време на управлението си, но това бе преди три десетилетия и едва ли струваше безплатна услуга. Не, някой му плащаше доста добре, за да е тук в този момент.
Докосна Гримлис и задвижи бързо ръце.
„Кой му плаща?“
Пръстите на ветерана отвърнаха още по-бързо. „Съюзници от делтата.“
Петронус примигна и от изненада заговори на глас.
— Делтата ли? — Беше убил Сетберт със собствените си ръце пред хиляда андрофрансини. Беше изгонил ентролузианския делегат и отхвърли молбите на сестрата на Сетберт не от жестокост, а от егоизъм. Не можеше да понесе да го гледат, когато екзекутира надзорника в края на скалъпения процес.
„Съюзници от делтата.“
— Дръж се, старче — чу се нов глас. — Насочвам ръцете ти към стълбата. — Две груби длани сграбчиха ръцете му и го дръпнаха. Петронус напипа въжената стълба и пристъпи напред. Тя се клатушкаше, докато се катереше, и когато стигна до върха, някой го издърпа на невидимата палуба.
— Добре дошли на борда на „Родствената акула“ — каза Рейф Мерикю. — Отче Петронус, аз съм на вашите услуги.
Петронус не каза нищо. Внезапно му се зави свят заради невидимия кораб и екипаж. Залитна напред, взрян във вълните далеч под него. Някой го подхвана и Мерикю се засмя.
— По-добре затворете очи, докато не слезете в трюма. Приготвили сме ви каюта и закуска. Вашият благодетел се е погрижил за всички удобства. — Петронус затвори очи и се довери на ръцете, които насочваха треперещите му стъпки по палубата. Щом прекрачи през люка, той отвори очи и видя стъпалата и плюшения мокет, които водеха към добре обзаведено помещение. Нямаше нищо общо с простия съд, който помнеше от нощта на бягството си. Тогава боядисаха косата му и го обръснаха, представиха го за пътуващ книжовник, който изисква уединение — стандартно прикритие за агентите на Там, — и го откараха до едно островно пристанище близо до владенията на Ли Там във вътрешния Изумруден бряг. През онова пътуване нямаше килими и декоративни дървени ламперии. Явно Мерикю се справяше все по-добре през годините.