В дъното на стълбите го посрещнаха тъмнокожи момичета с копринени дрехи и почтителни усмивки. Те поведоха мъжете по коридора, без да говорят, като спираха пред всяка каюта. Щом стигнаха до отредената за Петронус, той видя, че нещата му вече са вътре. Самата каюта беше луксозна — полирана дървена ламперия с картини от Събирането, онези дни в края на Епохата на смеещата се лудост, когато орденът бе отворил за пръв път Новия свят, който горяните и блатните бяха наследили от Ксум И'Зир. Леглото беше от дъб и достатъчно широко. Капаците на илюминаторите бяха затворени и залостени отвън. Имаше стол и писалище. Малка етажерка с десетина книги и също толкова малко гардеробче отсреща.
Някой искаше да го убие заради връзката му с ордена. Сега бягаше от неизвестния нападател към Ентролузианската делта, съюза от градове-държави, който беше обхванат от гражданска война, след като Сетберт бе унищожил икономиката му. А Петронус бе екзекутирал налудничавия, но все пак силен лидер. Там все още имаше хора, които смятаха надзорника за патриот заради това, което бе извършил.
„Видях доказателствата“, каза си той. Дори бе заподозрял ордена, след като видя фалшифицирания си подпис.
Платната уловиха вятъра и корабът се понесе. Петронус долови миризмата на пържен бекон, смесена с аромата на топъл чай, лук и нарязани картофи. Независимо дали плаваше към по-малка или по-голяма опасност, поне го правеше в комфорт.
Той последва носа си до камбуза, доволен, че е останал жив. Не се беше замисля досега: това бе първият път, в който го атакуваха лично. За първи път бе решил със сигурност, че ще загине.
Петронус благослови благодетелите си и седна да закусва.
>> Неб
Блатните крачеха през уимския лабиринт в северната градина на Рудолфо, носеха Ханрик и пееха. Когато се присъедини към тях, Неб мислеше да стои отзад, но още в началото Уинтърс бе стиснала ръката му и го водеше със себе си.
Не беше спал през нощта, а събитията от пиршеството продължаваха да се разиграват през очите му. Сега бученето в главата му намаляваше и започваше да усеща умората. Той потръпна, усещайки студа въпреки вълнената си зимна униформа.
Двамата с Уинтърс вървяха в челото, а останалите ги следваха и напяваха блатните погребални псалми с тихи гласове. Не разбираше езика — може би бяха просто нищо не значещи думи, макар да звучаха структурирано. Гласовете на певците се сливаха в хармония. Неб погледна момичето и видя, че устните й се движат, макар да не излизаше никакъв звук.
Ранното утро беше тъмно и тихо. Шумът в имението се заглушаваше от високите трънливи стени на лабиринта. Скоро трябваше да се срещне с Едрик и Исаак, за да се отправят към Портата на пазителя. Неб цял живот копнееше да я види. Да прекоси пустия проход и да се спусне в руините на Стария свят. Беше отраснал в сиропиталището на ордена и въображението му бе препълнено с легенди от миналото и разкази за експедициите, опитващи се да спасят каквото може от светлината. Когато баща му загина с Уиндвир, Неб бе останал в каруцата, която трябваше да го откара в пустошта за първата му експедиция, докато хората на Сетберт не го откриха.
Но сега, докато гледаше тъжното момиче и мислеше за отминалата нощ, интересът му към пустошта се съревноваваше с нещо друго. Част от него искаше отчаяно да остане с блатната кралица, да посвети камите и сърцето си на каузата, която й предстоеше, или поне да я държи в прегръдките си, докато се наплаче.
В началото, в руините на Уиндвир, докато не знаеше истинския й ранг, тя се бе пошегувала, когато й предложи да тръгне с него. Беше се засмяла, макар в смеха й да нямаше подигравка. „Ще ме вземеш за булка ли, Небиос бен Хебда? Ще ми вдигнеш ли горянска сватба, с танци и музика? Това ли ще сториш?“
Сега, докато се въртяха към центъра на лабиринта, Неб се замисли за това отново. Този път си представяше как отива в блатата, сред народа й, как споделя скръбта им за Ханрик. Сигурно щеше да има смисъл, ако наистина беше предопределеният им Водач. И все пак някакъв дълбок вътрешен глас му шепнеше, че не е дошло тяхното време, колкото и много да му се искаше да й предложи силата си.