Процесията спря в центъра на лабиринта и двама от по-едрите мъже преместиха мраморната пейка за медитация настрани, а други двама започнаха да копаят замръзналата земя с кирки. Тихите напеви продължиха и Неб усети как Уинтърс стиска дланта му по-силно. Погледна към нея и видя стегнатата челюст, сълзите, които оставяха следи по бузите й. Сълзите й заплашваха да отприщят неговите, които бе успял да сдържи, докато говореше с първия капитан, затова извърна очи. Втренчи се в оформящия се правоъгълен трап. Спомените го върнаха назад, към широкото поле с гробове сред опустошената равнина.
Когато Петронус предложи за пръв път да погребат мъртвите в Уиндвир, Неб мислеше, че задачата е непосилна. Почти двеста хиляди души, чиито скелети бяха оголени от заклинанието на Ксум И'Зир, всяка кост бе символ на насилието. Но двамата събраха парцаливата си армия от гробокопачи и работиха през лятото, есента, зимата, и успяха да приключат напролет. По някое време старият рибар се бе провъзгласил за папа и бе оставил лагера в ръцете на Неб. Естествено, младежът се бе постарал максимално. Какво друго можеше да стори?
Баща му беше сред загиналите в Уиндвир.
В края на работата, преди Рудолфо и Петронус да се появят и да го отведат в новия му дом в Деветте гори, Неб бе организирал погребалната церемония за най-великия град на света. Копачите, които бяха останали, се събраха на източния хълм над Втората река и след една песен в прослава на светлината накараха младия си предводител да каже няколко думи.
Днес, пред този гроб, Неб не можеше да си спомни нищо от тогавашната реч. Но я беше произнесъл и видя одобрителните кимания и сълзите от умиление. Беше чул всяко изкашляне и всяка скърцаща обувка. Не помнеше нищо от речта, но се чувстваше по-добре след произнасянето й. Все пак тогава сякаш му беше по-лесно от сега, макар да нямаше никаква официална роля на това погребение. Може би огромният брой на уиндвирските гробове пречеше на мъката му да се съсредоточи.
А може би малко по малко се уталожваше. Или пък щеше да се спусне бавно, като едър човек във вана, и постепенно да става по-силна, с всяка следваща загуба.
„А може би дълбоко в себе си знаем, че който разруши Уиндвир, е виновен и за гибелта на Ханрик.“
Неб примигна при тази внезапна мисъл. Светът се бе променил в деня на заклинанието. И не можеше да се възстанови. Страните, които не страдаха от гражданска война, враждуваха със съседите си. А сега насилието бе преминало в политически убийства. Единственото процъфтяващо място в Познатите земи бяха Деветте гори заради изграждането на новата библиотека и разрастването на прилежащия град. Преди Уиндвир Рудолфо властваше в богат на ресурси ъгъл на света и водеше простичък, изпълнен с удоволствия живот. Сега пътят на промяната ги поведе в нова посока, а Деветте горски дома се оказваха най-силната нация в Познатите земи.
Още една мисъл го изненада: Трима от най-влиятелните лидери във войната за Уиндвир бяха присъствали в залата тази нощ. Двама бяха мъртви. Третият дори не беше одраскан.
Той вдигна поглед, защото Уинтърс пусна дланта му и пристъпи напред. Мъжете продължаваха да копаят, а останалите се скупчиха около нея, така че Неб отстъпи назад. Момичето вдигна ръце и заговори, втренчена в трупа на Ханрик. Блатните се залюляха при думите й и Неб внезапно усети, че мястото му не е тук.
Някой докосна леко лакътя му и той се извърна.
Рудолфо и Едрик се бяха присъединили към процесията. Горянският крал и първият капитан изглеждаха изтощени от умора, макар да носеха нови дрехи. Рудолфо държеше в ръце сгъната наметка. Подаде я на Неб с тъжно изражение. След което направи знак.
„Това е за Ханрик. Принадлежеше на баща ми. Поднеси го от мое име, лейтенант.“
Неб кимна. Не искаше да говори, а не можеше да използва жестове. Накрая рискува с шепот.
— Добре, генерале.
Кафявите очи на Рудолфо бяха кървясали и под тях имаше тъмни кръгове, които подчертаваха тревожните бръчки на лицето му. Устата му беше свита в мрачна гримаса под късата брада. Рудолфо кимна, метна поглед към Едрик и двамата се оттеглиха обратно в лабиринта.
Щом изчезнаха, Неб отново насочи вниманието си към Уинтърс. Тя продължаваше да говори, мъжете още копаеха, а няколко жени започнаха да събличат окървавените дрехи на Ханрик и да ги трупат на купчина на земята. Появи се ведро с гореща вода и жените започнаха да мият косматото тяло от кръвта и калта, която отличаваше блатните от останалите обитатели на Познатите земи. След това изсипаха пръст във ведрото и я направиха на кал със собствените си ръце. Небето бе станало тъмносиво. Жените започнаха да нанасят калта по голото тяло на Ханрик, а Уинтърс повиши глас във вой.