Тя огледа малката група с влажни очи.
— Изгнанието на Ханрик бен Торнус в сянката премина и той ще броди в Долните земи, търсейки дом. Как ще намери пътя си?
Една жена пристъпи напред и постави остатък от свещ в краката на Уинтърс с дълбок поклон.
Млада кралица отвърна на поклона и продължи.
— Изгнанието на Ханрик бен Торнус в глада премина и той ще ловува в Долните земи, търсейки храна. Как ще порази плячката си?
Един старец се приближи и остави няколко гладки камъчета и стара кожена прашка с поклон.
Гласът на Уинтърс стана съвсем тъжен.
— Изгнанието на Ханрик бен Торнус под слънцето свърши и той ще почива в студените Долни земи. Как ще стопли душата си? — Очите й срещнаха погледа на Неб. Бяха разширени и в тях имаше безбрежна мъка.
Той накара треперещите си крака да се размърдат. Остави наметката в краката й, без да отделя очи от нейните. Поклони се и усети отново как потъва в мъката.
Уинтърс кимна и Неб отстъпи. Ритуалът продължаваше и той опита да се съсредоточи. Бяха поднесени още дарове. След това, докато мъжете продължаваха да копаят, а жените завършваха с нанасянето на кал, в зимната утрин започнаха да се разказват истории за Ханрик бен Торнус и неговото сенчесто управление от Плетения трон. Звездите сякаш също изказаха съболезнованията си и постепенно изчезнаха, а полумесецът на синьо-зелената луна се скри зад земята.
Когато стана време, те увиха Ханрик в наметката на лорд Иаков, сложиха свещта в едната му ръка и прашката в другата, и го спуснаха в земята сред останалите дарове. След това всеки от присъстващите хвърли лопата пръст, докато Долните земи поглъщаха приятеля им.
Когато привършиха, блатните се оттеглиха и оставиха Неб и Уинтърс пред пресния гроб. Двамата седнаха на пейката и Уинтърс си позволи да въздъхне.
— Знам, че трябва да заминеш — промълви тя.
Той прегърна тесните й рамене.
— Да. Но не го искам.
Тя се засмя и гласът й прозвуча горчиво.
— Това, което искаме, често не е от значение, Небиос бен Хебда. Владетелят ти заповядва да заминеш.
Той вдигна поглед. Тук, до него, изглеждаше много по-дребна, отколкото сред хората си.
— А какво повелява милейди?
Уинтърс се усмихна.
— Повелявам да поемеш пътя, който те очаква. Да открием дома, който виждаме в сънищата си.
„Ами ако сънищата са грешни?“ Не го изрече на глас. Нямаше да го стори. Вместо това се опита да даде обещание.
— Ще се върна до седмица.
Тя се приближи още повече и той усети потръпването й.
— Дотогава ще съм заминала. — Уинтърс замълча и потрепери. — Боя се, че нещо мрачно се раздвижва сред народа ми, но не знам какво е. Собствените ми хора извършиха това убийство. Трябва да разбера защо.
Сред съгледвачите вече бе плъзнала мълвата, че нападателите са блатни, и тя наистина трябваше да пристъпи в този мрак. Беше блатна кралица и дългът я зовеше. Той пък беше офицер от горянските съгледвачи — служеше на горската библиотека, — и имаше собствен дълг.
Неб искаше да се отрече от него. Искаше да захвърли лейтенантския шал и да се намаже с кал от ведрото. Да обрече камите си в служба на нея, да я последва в блатата и да залови виновниците за снощното нападение.
„Но вече съм се обрекъл на библиотеката.“ Не на библиотеката, а на светлината на познанието, чиито символ бе тя. Както и на мъжа, който щеше да пази светлината в Деветте гори, далеч от политическите борби из Познатите земи. А ако сънищата на народа й бяха верни, Деветте гори пазеха пътя към дома, който бе предопределен да открие. Неб въздъхна и я прегърна, вдъхна аромата й.
След минута-две в тишина той стана и Уинтърс също се надигна. Двамата се обърнаха един към друг и отново се прегърнаха.
— Ще те видя в нашите сънища — прошепна тя. — Пази се, Небиос бен Хебда!
Двамата се целунаха над гроба на Ханрик в центъра на уимския лабиринт. Неб отмахна кичур сплъстена коса от тясното й лице.
— Пази се, кралице моя! — Гласът му пресекна. Част от него знаеше, че предстоят времена, които въобще няма да са безопасни. Въпреки това го повтори, като използва официалното й име. — Пази се, Уинтерия!
Изчака кимването й и остави младата кралица до гроба на сянката й. Тръгна обратно, като внимаваше за трънливите стени, които притискаха тялото и душата му. Стигна бързо до двора и очакващите го коне и каруца. Исаак бе възседнал един грамаден жребец и държеше юздите на коня на Неб. Студеният сутрешен вятър развяваше полите на тъмното му андрофрансинско расо.