Чу се леко тропане по вратата и Ерлунд чукна по малкото медно звънче. Разнесе се чист звук и секретарят отвори вратата.
— Лорд Ерлунд, следващият ви посетител пристигна.
Ерлунд кимна и се наведе напред.
— Игнацио е. С разузнавателния доклад.
„Още една прилика със Сетберт“ — отбеляза Лисиас. Разделянето на армията и разузнаването. Ерлунд беше изключително стриктен в това, до такава степен, че ако птицата не бе дошла право при Лисиас, нямаше никакво съмнение, че Игнацио щеше да оглави евакуацията и последвалото преследване. Надзорникът щеше да настоява за това.
— Благодаря за отделеното време, лорд Ерлунд — каза генералът. Обърна се към вратата и видя облечения с тъмна роба шпионин. Игнацио беше човек на Ерлунд. Надзорникът бе наредил екзекуцията на главния шпионин на Сетберт, защото не вярваше, че човекът ще се сработи с новата администрация. Игнацио беше незаконен син на андрофрансински архикнижовник и това му даваше предимство. Очите му се стрелнаха през стаята и покрай Лисиас. Когато генералът мина покрай него, на устните му се изписа тънка усмивка.
— Генерал Лисиас. Чух, че вашите хора са открили нападателите. Това е чудесно.
Това беше съобщение. „Чух. Разбира се, че си чул.“ Въпреки това Лисиас се усмихна.
— Имахме късмет.
Игнацио се поклони леко и влезе в стаята, заемайки освободения стол. Лисиас тръгна по широките коридори на ловната вила, докато не се озова на площадката на стълбите, водещи към главния вход. Очакваше го бюро, обсипано с документи, и си отбеляза да накара офицерите да проверят личния състав за агенти на Игнацио. Заподозрените щяха да бъдат отпратени да налагат военния закон по градовете и някоя нощ нямаше да се завърнат от патрул.
Игнацио беше безсрамен в шпионажа си и Лисиас не можеше да се мери с него, колкото и да се напъваше. През последните седем месеца между Игнацио и Ерлунд се бяха създали странни отношения. Генералът ги забелязваше постоянно. Хората на шпионина си бяха присвоили цяло подземие. Преди седмица шестима от тях бяха убити, а окървавените им тела изчезнаха там, където Игнацио бе изпратил стотици други. Това бе разярило Ерлунд. Лисиас получаваше доклади за ездачи с тъмни наметала от личната гвардия на Ерлунд, изпратени да шпионират на север, запад и изток. Тези, които бяха тръгнали на изток, още не се бяха върнали.
Лисиас излезе от вилата и тръгна към близките казарми. Погледна към небето, надявайки се да открие нещо хубаво в студения зимен ден. Дъждът бе стопил снощния снежец и утрото миришеше на борове и глина.
„Може би съм твърде стар вече.“ Определено не се чувстваше така преди Уиндвир и преди да поведе стражите в покоите на Сетберт, за да арестуват безумеца. В онзи момент бе почувствал умората, която не отговаряше на годините му. Но върхът на всичко бе дъщеря му, която избяга с един бунтовник библиотекар в Пармона, когато градът свали губернатора и прогони войниците му. Тогава се почувства наистина стар. Погледът в очите й, когато се видяха за последно, толкова приличащ на майчиния й, бе разпалил у него усещания, които отчаяно се опитваше да потисне. В последните дни ги носеше в себе си и това го терзаеше. Не можеше да ги пребори въпреки стратегията и силата, която упражняваше.
„Аз спомогнах да се стигне дотук.“
Генерал Лисиас потисна внезапния пристъп на вина и се съсредоточи върху онова, което винаги го поддържаше в миналото.
Каквото и да станеше, той беше на първо и последно място човек на дълга.
>> Рудолфо
Рудолфо стоеше в гардеробната си и се наслаждаваше на тишината и спокойствието. Беше прекарал по-голяма част от деня в разпращане на птици и обсъждане на разследването с капитан Филемус. Отговорите от малката, но ефективна шпионска мрежа на Деветте гори трябваше да пристигнат през нощта или в ранното утро. Очакваше новините, макар да знаеше, че ще дойдат и други, по-неприятни, когато болнавият крал на Тюрам научеше за кончината на наследника си.
Между съобщенията и Филемус бе успял да изслуша доклада на мъчителя за аутопсията на блатния, чието тяло се намираше в хладилното помещение. Новините бяха смущаващи.