Влад опита да проговори, но волята не му се подчиняваше. Той затвори очи, защото продължаваше да му се вие свят. Дори въпросите, които успяваше да формулира, потъваха в мъглата на веществото, с което бяха примесени плодовете.
— Чудиш се — заговори Мал с тих и кротък глас — как франсинското възпитание може да се провали толкова тотално, че един от семейството да ви предаде.
За две хиляди години внимателно разплождане и внимателно планиране това не се бе случвало никога. Децата и внуците му се обричаха доброволно на смърт, убедени, че тяхното призвание е да му служат, както той служеше на светлината. Същото важеше за баща му, за дядо му и всички останали, откакто бяха дошли в Новия свят. Влад Ли Там опита да кимне, да раздвижи очи, но не можеше.
— Скоро ще срещнеш тези, които ще ти покажат — продължи Мал. — Засега ще ти кажа само, че твоето време премина, дядо. Над Познатите земи надвисва пурпурно слънце и твоята работа бе част от това. Всичко сторено от клана Ли Там води към него. — Той замълча за кратко. — Както и всичко, което сторих аз. — Младият мъж извади една черна книжка и Влад примигна. Изглеждаше му позната, но бе сигурен, че е изгорил всичките, преди да отплава, в деня, в който се появи Рудолфо.
— Баща ти я е написал и оставил за мен — каза Мал Ли Там. — В следващите дни, когато болката стане толкова силна, че ще сипеш проклятия към мъчителите си, искам да знаеш, че в крайна сметка той те предаде.
Стаята се завъртя и замайването надделя над волята му. Остана да лежи неподвижно, докато първият му внук внимателно вземаше лулата и клечките от ръцете му и ги поставяше на масата до отровните плодове кала. Влад Ли Там затвори очи и потъна в унес.
След това започнаха кошмарите. Влад тичаше гол през полето от кости на Уиндвир, а дробовете му се пълнеха с пепелта, вдигана от окървавените му крака. Над него в небето бе надвиснало огромно слънце с цвят на кръв. Един родствен гарван подскачаше между руините и поддържаше неговото темпо.
Влад Ли Там изпищя, а родственият гарван се усмихна и показа невъзможните си зъби.
След това светът бе погълнат от подутото червено слънце, докато родственият гарван кълвеше очите му.
>> Неб
Неб изчакваше на границата на сънищата на Уинтърс и не искаше да се натрапва. Въпреки това я наблюдаваше отдалече.
Сънищата й, до които имаше достъп, бяха станали съвсем мрачни. Образи на кървава стена, изкривен и бодлив плетен трон на невъзможно стръмна колона и Уинтърс, тичаща към него, преследвана от блатни с доспехи от вълча кожа. Сцената се промени внезапно и сега Уинтърс тичаше през улиците на Уиндвир, където вълци разкъсваха овце, облечени с черни раса.
Неб остана назад, спотаи се в краищата на кошмара, докато тя не почна да пищи.
— Тук съм — обади се той и Уинтърс спря да бяга.
— Поредният сън — каза тя.
Неб кимна.
— Да. Утре ще стигнем до Портата на пазителя.
— Ние пък лагеруваме в Прерийното море. — В този сън тя изглеждаше по-дребна, сякаш част от нея бе повехнала след смъртта на Ханрик. Около тях прелитаха нови образи: армии в поход, бушуващи пожари, тела в реката. — Страх ме е, Неб.
Той хвана ръката й.
— И мен.
За момент отново станаха деца. В този миг птиците запищяха и шумът изкара Неб от съня й и го запрати обратно в неговия.
Изгревът в Изпепелената пустош беше ужасяващо величествен.
Светлината се процеждаше като капеща кръв покрай планините от ерозирало стъкло. Стъклото бе резултат от изпепеляването на всички нации, когато смъртните пратеници на Ксум И'Зир бяха обиколили Стария свят. Над Неб звездите примигваха около залязващата синьо-зеленикава луна.
Той стоеше сред планините и ги сравняваше с единствения си друг досег с подобна лудост: Уиндвир. Колкото и да бе ужасяващо онова преживяване, изобщо не можеше да си представи какъв вихър от насилие е преминал оттук, за да превърне тези земи в стъкло и пясък.
Брат Хебда, неговият баща, сложи ръка на рамото му.
— Едно време хората гледаха морето и изпитваха възхищение — каза мъртвецът. — Често се сещах за това, когато идвах тук.
Неб се вгледа в баща си. Изглеждаше по-млад и здрав, отколкото го бе видял за последно.
— Никога не съм виждал подобно нещо — изтъкна младежът.
Брат Хебда му намигна.
— Ще видиш, Неб.
Намираха се на някакви разкопки и работниците се трудеха усърдно, но под черните им раса имаше метални крайници, очите им бяха жълти, а клепачите пляскаха като нощни пеперуди, когато примигваха от сутрешната светлина. Докато копаеха, нашепваха молитви.