Неб усети как разочарованието го прободе. Утре трябваше да е празник и планираше да го изкара с Уинтърс, доколкото задълженията й позволяваха. Все пак изпита и любопитство.
— Какво се случва на стената?
Едрик поклати глава.
— Утре. Ще ти обясня, щом потеглим. — Той се усмихна. — Затова гледай да се възползваш максимално от нощта.
Широката му длан отново тупна Неб по рамото и младежът си припомни за ръката на баща си. Брат Хебда беше едър, любезен и мил човек, който правеше повече за незаконния си син, отколкото повечето андрофрансини. Дори му беше издействал стипендия, за да се включи в разкопки в далечния изток на Стария свят. В онази сутрин натовариха каруцата, готвейки се да тръгнат по същия път — към Стената на пазителя, Далечната станция и Изпепелената пустош. А следобед Неб бе останал сам на света, гледайки как огън и светкавици поглъщат единствения му дом.
Замисли се за Рудолфо, Едрик и накрая за Уинтърс. „Сега имам ново семейство.“ А някъде в бъдещето го очакваше и нов дом, ако сънищата на Уинтърс и на останалите блатни крале бяха верни.
Неб се усмихна насила.
— Нощта ще е хубава.
Едрик кимна и тръгна към вратата, а младежът го последва.
Можеше да не изкара следващия ден с Уинтърс, но може би щеше да се възползва от остатъка от вечерта. Имението беше пълно с тайни проходи. Благодарение на знанията си от обучението си по архитектура и стратегическо строителство ги беше открил, след като се бе натъкнал случайно на първия. Може би, след като празненството утихнеше, можеше да се промъкне и да изкара няколко часа с нея, преди да потегли към Портата на пазителя.
„Може би.“
От тези мисли взе да се изчервява отново и почна да се моли Едрик да не забележи.
Първият капитан на съгледвачите не каза нищо. Само се засмя, започна да пляска с ръце в такт с музиката от долния етаж и се понесе с танцова стъпка към широкото, извито стълбище.
Без да чака покана, Неб се включи в танца, чудейки се какво ли ще му донесе нощта.
>> Петронус
Петронус погледна през прозореца на къщичката си, преди да постави нова цепеница в огъня и да се върне на отрупаното писалище. Не можеше да определи точното чувство, което го караше непрекъснато да гледа през прозореца, но душата му беше неспокойна, сякаш наближаваше време за разплата.
„Заслужил съм си я.“
Беше син на рибар, почувствал повика на андрофрансините и влязъл в ордена, за да помогне за запазването на светлината. Започна като послушник, като всички останали, и изкатери йерархията, за да се превърне в най-младия папа. След болезнено кратко папство бе почувствал, че животът му се превръща в лъжа. Затова инсценира убийството си с помощта на нетърпеливия си приемник и се върна към лодката и мрежите в тихите води на залива Калдус. Колкото по-далече стоеше, толкова повече се убеждаваше, че обсебената от миналото мечта на андрофрансините не служи на Новия свят.
И тогава дойде денят, в който зърна кладата на Уиндвир в северното небе. Бяха възстановили заклинанието на Ксум И'Зир — въпреки предупрежденията му — и то ги бе унищожило, бе превърнало най-великия град в пустош от пепел и кости.
„Заслужил съм разплата.“
Обърна се към бюрото. Беше покрито с книжа. Както и всяка равна повърхност в единствената стая. Бележки, карти и остатъци от пергаменти.
В центъра на всичко се намираше кожената торба, дадена му от Влад Ли Там в деня, когато екзекутира Сетберт. Петронус преряза гърлото на надзорника със същия нож, с който бе изкормил хиляди сьомги. Направи го пред всички. Действие, което не му позволяваше да бъде папа и разпускаше ордена. Преди това бе издал указ, с който прехвърляше всички богатства на Деветте горски дома. Рудолфо щеше да възстанови библиотеката и да поеме опазването на светлината.
Петронус бръкна в отворената торба и извади документите. Четеше ги всеки ден през последните седем месеца и ги бе наизустил още след първите седмици. Можеше да ги рецитира, а в добрите дни, когато ръцете му не трепереха, можеше дори да прерисува картите и диаграмите, които съдържаха.
Погледна ги отново, като започна от първата страница.
„По заповед на Петронус, Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир.“
Собственото му име, собственото му разрешение за разучаване и възпроизвеждане на мехослуги по книгата на Руфело и от разрушените останки, намерени в Стария свят. Със собствения му подпис и папския печат. Специално този документ не го измъчваше толкова. Помнеше как бе видял главата, тялото и ръката на първия модел, помнеше и жарката топлина от масивния котел, който бе нужен, за да се задействат най-простите функции. Това бе най-впечатляващото механично произведение, което бяха успели да възстановят към онзи момент. Помнеше, че е подписал такава заповед. Но тази, която го дразнеше и объркваше, бе следващата.