Петронус се усмихна и посрещна разплатата с нож в ръка.
> 2.
>> Уинтърс
Уинтерия бат Мардик гледаше към градините на Рудолфо от балкона си и се чудеше как е дошла тук заради едно момче.
Глъчката от празненството на домакина изпълваше студената нощ и тя си представяше какво представление изнася Ханрик от нейно име. Беше странно да е блатен крал. Кралица впрочем. Скоро щеше да навърши пълнолетие и да вземе Падналата брадва и Плетения трон от Ханрик. Най-добрият приятел на баща й я беше обучил добре, заедно с андрофрансинския книжовник, когото бяха отмъкнали от крадците със сиви раса. Беше почти готова да разкрие тайната си пред останалия свят.
Нейните хора знаеха истината, но я пазеха ревниво. Бяха научили по трудния начин, че е по-добре блатните дела да си стоят в блатата. За пред останалите тя беше слугиня, пазена от краля по съмнителни причини. Знаеше, че андрофрансинските шпиони я смятат за пророчица и наложница. При нормални обстоятелства, когато бе сред племето си, тя управляваше спокойно и добавяше сънищата си към Книгата на сънуващите крале. Ала при подобни държавни събития нямаше място. Въпреки това не бе дошла да уважи раждането на наследника на Рудолфо, макар че поводът беше съвсем достоен за уважение.
Беше дошла заради момче. Небиос бен Хебда, Водача. Снегът бе затруднил пътуването им до Деветте гори и бяха пристигнали едва тази сутрин за тихо, но публично посрещане. Ханрик спазваше етикета с грубовато примирение. Познатите земи виждаха огромен варварин с клончета и кости, вплетени в брадата и косата му, носещ грамадна брадва. Това беше образът, от който се нуждаеха блатните, за да държат Познатите земи в страх. След приветствията бе прекарала няколко часа в уединен разговор с Рудолфо за безредиците в делтата и в останалите земи. После обядва с другите слуги и тръгна да търси Неб. Рудолфо и Неб бяха единствените извън народа й, които знаеха истината. Останалите вярваха в заблудата на блатните, а малцина се осмеляваха да приближат повече, че да научат всичко. Блатните бяха затворено общество и съседите им предпочитаха да си останат такова. Имаше дори поговорка, макар да не се използваше често в днешно време — „Добре дошъл като блатен на сватба“. От две хиляди години те се спотайваха в севера, в земи, които не си бяха избрали, и чакаха да дойде времето, когато тъжната им орис в Познатите земи ще свърши.
Блатните бяха дошли преди останалите заселници, също като племето на Рудолфо, и си бяха харесали по-хубави земи. И подобно на горяните, предишните им връзки с падналите крале магове хвърляха подозрение върху тях и ги изолираха от другите. За разлика от хората на Рудолфо обаче, те не бяха успели да удържат земите си и бяха изтласкани в блатата и пущинаците в подножието на Драконовия гръбнак от младия андрофрансински орден, за да могат войнствените книжовници и археолози да построят втората си крепост в Новия свят, на брега на Втората река.
Според папа Уиндвир, поета, чието име бе дадено на крепостта след години, Познатите земи бяха по-безопасни след изтикването на блатните. Пазителите на светлината смятаха, че диваците са близки родственици на Ксум И'Зир и седемте му синове, кралете магове на Стария свят. Фактът, че много от следите на Епохата на смеещата се лудост не бяха изчезнали от народа й въпреки дългото скитане през Изпепелената пустош, също не помагаше.
Разбира се, Уинтърс беше наясно с това. Тя беше първата кралица в дългата им история, и единствената, получила някакво андрофрансинско обучение. Народът й се покриваше с пепел и кал, за да напомня постоянно за тъгата си. Предпочитаха суеверия и мистицизъм, пророчества и откровения пред така наречената андрофрансинска светлина. Кралете им проповядваха сънищата си по време на война и все още използваха кръвни магии, макар и ограничено.
Уинтърс разбираше, че са различен народ, а според ограничените й познания по история — на Стария и Новия свят — различието не беше добро качество, освен ако не си по-силен от останалите, които се смятаха за нормални. Затова блатните чакаха на север и напускаха земите си само за да нападат пограничните градове. Нямаха родство с никого и дори бяха враждебни, в зависимост от посоката, в която ги водеха сънищата.
Всичко се промени, когато Уиндвир падна и войната, за която копнееха и се молеха, избухна в осеяното с кости поле на разрушения град. Тя поведе армията си на юг, а Ханрик носеше брадвата, символ на властта. Почете сънищата и обяви родство с горяните, знаейки, че по някакъв начин острието на Рудолфо пази пътя към новия им дом. Тази промяна бе достатъчна сама по себе си.