Но след това се натъкна на чужди сънища и се озова лице в лице с обещания Водач, Небиос бен Хебда, андрофрансинския сирак. И нещо повече: беше опознала странното момче, което бе видяло падането на Уиндвир под заклинанието на Ксум И'Зир, и мислеше, че започва да го обича.
И така, бе пристигнала тук заради момче. Сега, след като го видя, това я изплаши. Чувствата, които се надигаха, сякаш бяха по-големи от сърцето й и имаха ръб, толкова остър, че можеше да отреже част от душата й, ако го позволеше.
„А може би вече се е случило?“ Не беше сигурна. Майка й не бе живяла достатъчно дълго, за да може да си поговори с нея за тези неща. Ханрик беше най-близо до бащинска фигура, но я бе оставил да обсъжда такива теми с жените. Тя не ги питаше. Имаше чувството, че не е правилно.
Въпреки това, след онзи ден на ръба на пустошта, не можеше да спре да мисли за устата на Неб, впита в нейната, и ръцете, галещи бедрата, тялото и раменете й. Дори сега потръпна за миг. След тази целувка сънищата им се бяха оплели. Сънуваха новия дом, който Неб щеше да открие, как лежат голи и преплетени в легло с копринени завеси, как гледат масивния кафяво-син свят, изпълнил небето. Около тях пееха птички. Наблизо течеше вода. Понякога в тези сънища се целуваха отново, но по-често имаше проблясъци от светлина, изкривени образи от света, широка пустош от пясък, храсталак и стъкло.
Днешната среща и днешната целувка бяха по-силни от сънищата и част от нея се надяваше, че след като пирът свърши, той ще я намери и целуне отново.
Уинтърс пламна при тази мисъл въпреки студения вятър в лицето й.
— Глупаво момиче — укори се тя на глас. — Изобщо не се държиш като кралица.
Обърна се да влезе обратно в имението, когато чу далечен, но приближаващ шум, понесен от бриза. Усети трепване в стомаха и устата й се разкриви. Преди да успее да се овладее, краката й поддадоха и тя падна на заснежения под на балкона. Усети как тялото й се сгърчи, а думите се заизливаха в бурен пристъп на еуфорично откровение. Не знаеше защо, но се въртеше и извиваше всеки път.
„Трябва да се устои на небесата на всяка цена.“ Тя се остави на екстаза. Очите й се разшириха. Но този екстаз беше горещ и настъпателен и Уинтърс започна да изпитва болка. Заговори на езика на небесата. „Вятър от кръв, който пречиства. Студено желязно острие, което кастри увисналото на лозата.“
Пристъпът премина и тя се надигна бавно. Шумът беше по-силен и близък, идваше от гората, носеше се през града и стигаше портите на имението. Тя го разпозна. Трептенето в стомаха й се превърна в болезнен възел.
Седмото горско имение се намираше под трета тревога.
>> Влад Ли Там
Влад Ли Там стоеше бос на изстиналия пясък и гледаше как слънцето обагря небето в лилаво с настъпването на утрото. Последните звезди изчезваха, а птиците оповестяваха приближаването на деня, засилвайки песните си със засилването на светлината. Въздухът беше топъл и влажен, а ветрецът откъм водата се плъзгаше по голата му кожа. Можеше да долови солта от морето, смесена със снощната пот. Момичето в хамака зад него се раздвижи с прозявка. Влад погледна през рамо към нея и се усмихна. Тя отвърна на усмивката и наклони глава. След това се надигна и тръгна по плажа.
„Несъмнено ще разкаже на баща си какво се случи.“ Влад се подсмихна.
Той се протегна, усети как крайниците и сухожилията му пукат. Беше се изненадал от себе си. На седемдесет и две години рядко се отдаваше на плътски удоволствия, но родството на Разпръснатите острови действаше на съвсем първично ниво. През последните седем месеца той спазваше островните ритуали и обичаи, участваше лично, когато се наложеше, или пращаше някого от синовете и дъщерите си, когато бе възможно. Повечето обичаи си приличаха и наподобяваха на примитивните социални правила, които бяха опазили преселниците в Новия свят. Далече от Познатите земи, Разпръснатите острови и отдалечените им селища следваха метод, с който бе добре запознат — разширяване на семейството, за да се създаде мрежа на доверие.
Пристигнаха вчера сутринта и спряха масивните железни кораби, задвижвани от пара, на видима дистанция от селото. Местните пуснаха син въпросителен дим и Влад им изпрати птица със зелената нишка на мира. Шестима от синовете му го откараха на брега с лодка и чакаха почтително, докато преговаряше с вожда. В крайна сметка се спряха на най-малката дъщеря на брата на вожда — млада, хубава и по-скоро палава, отколкото срамежлива. Влад Ли Там се усмихна при спомена за белите й зъби, които контрастираха с мургавата кожа и широките тъмни очи. Синовете му се оттеглиха, за да може да консумира стратегическия съюз, а той бе останал на подходящо разстояние от селището, за да покаже, че е пришълец.