Едмъндс замълча, после каза:
— Не бих се учудил, ако знае повече, отколкото каза.
— И аз не бих се учудил — отвърна Поаро. Той се втренчи в набразденото умно лице на Алфред Едмъндс, но то си остана вежливо, безучастно. Дали това не беше намек, питаше се Поаро…
IV глава
Старият адвокат
Мистър Кейлъб Джонатан живееше в Есекс. След една любезна размяна на писма Поаро получи покана за вечеря с преспиване. Старият джентълмен решително беше човек със собствен стил. На фона на младия, но безцветен Джордж Мейхю мистър Джонатан беше като чаша портвайн, собствено производство. Той си имаше свой метод и подход към всяка тема и чак към полунощ, посръбвайки от чашата си ароматно старо бренди, мистър Джонатан наистина се отпусна. Както е прието в Ориента, той оцени жеста на Поаро да не го пришпорва по никакъв начин и сега, когато му бе дошло времето, сам желаеше да разкаже нещо повече за семейство Крейл.
— Нашата фирма, разбира се, е познавала много поколения Крейл. Аз познавах Еймиъс Крейл и неговия баща Ричард Крейл, а помня също и Инък Крейл — дядото. Всички бяха скуайъри и мислеха повече за коне, отколкото за хора. Яздеха добре, обичаха жените и не витаеха много из облаците. На разните там идеи гледаха с недоверие. Жената на Ричард Крейл обаче беше пълна с идеи — повече идеи, отколкото разум. Имаше поетична душа, беше музикална — свиреше, знаете ли, на арфа. Обладаваше крехко здраве, но изглеждаше чудесно, полегнала на дивана си. Беше почитателка на Кингсли и затова кръсти сина си Еймиъс. Отначало бащата се смееше на това име, но после се примири. Еймиъс Крейл има само полза от тази смесена наследственост. Артистичната си жилка получи от болната си майка, а силата и безмилостния егоизъм — от бащата. Всички от фамилията Крейл бяха егоисти. Никога и в никой случай те не виждаха по-далече от собствения си интерес.
Потупвайки облегалката на креслото със своите деликатни пръсти, старецът хвърли проницателен поглед към Поаро.
— Кажете ми, ако греша, мосю Поаро, но мисля, че се интересувате… как да кажа… от характери, така ли е?
— За мен — отвърна Поаро — това е главният интерес във всичките ми случаи.
— Разбирам. Вие се поставяте на мястото на вашия престъпник, тъй да се каже. Колко интересно и увлекателно! Нашата фирма, естествено, никога не е имала опит в криминалната практика. Ние не бихме били компетентни да се явим като защитници на мисис Крейл даже ако добрият тон позволяваше. Адвокатите Мейхю обаче бяха напълно подходяща фирма. Те дадоха делото на Диплийч, но в това не проявиха може би достатъчно съобразителност. Той все пак ни струваше доста пари и, разбира се, беше извънредно драматичен. Това, което не успяха да разберат, беше, че Каролайн Крейл никога нямаше да се държи така, както искаше Диплийч. Тя не беше драматична по природа.
— Каква беше тя? — запита Поаро. — Това е главното, което се опитвам да науча.
— Да, да… естествено. Как е стигнала дотам, че да извърши убийство? Този е всъщност съдбоносният въпрос. Познавах я, преди да се омъжи. Казваше се Каролайн Сполдинг тогава — неспокойно, мрачно създание. Беше много жизнена. Майка й остана вдовица в младите си години, а Каролайн беше много привързана към нея. После майката се омъжи повторно и се роди друго дете. Да, да, много тъжно, много болезнено. Тези млади, пламенни, юношески ревности.
— Тя беше ли ревнива?
— Страстно ревнива. Имаше един нещастен инцидент. Бедното дете как горчиво се обвиняваше след това. Но вие знаете, мосю Поаро, че тези неща се случват: нарича се невъзможност да се спреш. Зрелите хора притежават способността да се владеят.
— Какво се е случило? — попита Поаро.
— Каролайн ударила детето, тоест бебето. Хвърлила по него преспапието. Малкото загубило зрението на едното си око и било обезобразено завинаги.