Полицейският началник Хейл замълча, напълни отново лулата си и премина към част трета.
— Полковник Фрер, главен началник на полицията в града, постави изцяло случая в мои ръце. Резултатът от аутопсията отхвърли всякакво съмнение за причината за смъртта. Кониинът, доколкото разбирам, не оставя видими следи у починалия, но лекарите знаеха какво да търсят и доста голямо количество от веществото беше открито. Д-р Фосет считаше, че отровата е била дадена два или три часа преди смъртта. На масата пред мистър Крейл имало полупразна чаша и бирена бутилка. Остатъците в тях бяха анализирани — в бутилката нямаше кониин, но в чашата имаше. Направих запитвания и научих следното: в малката беседка в батарейната градина винаги имало бира и чаши, в случай че мистър Крейл ожаднее, но въпреки това същата тази сутрин мисис Крейл донесла от къщата току-що изстудена бутилка бира. Мистър Крейл бил зает с рисуването си, а мис Гриър му позирала, седнала на оградата… Мисис Крейл отворила бутилката, наляла от нея в чашата и я сложила в ръката на съпруга си, докато той стоял пред статива. Мистър Крейл глътнал бирата на един дъх — такъв му бил навикът, както разбирам, — после направил гримаса, оставил чашата на масата и казал: „Всичко има отвратителен вкус днес!“ Мис Гриър се засмяла на това и казала: „Черният ти дроб!“ Мистър Крейл отвърнал: „Добре поне, че беше студена“.
Хейл прекъсна разказа си.
— В колко часа е станало това? — попита Поаро.
— Около единадесет и четвърт. Мистър Крейл продължил да рисува. По думите на мис Гриър той по-късно се оплакал от схващане на крайниците и измърморил, че сигурно е хванал ревматизъм. Мистър Крейл обаче бил човек, който мразел да бъде болен от каквото и да било, и несъмнено се опитвал да скрие, че му е зле — ядовитата подкана да го оставят на мира и да отидат да обядват, било нещо, бих казал, обичайно за него.
Поаро кимна, а Хейл каза:
— И така, Крейл бил оставен сам в батарейната градина. Без съмнение той се свлякъл на стола и се отпуснал веднага щом всички си отишли. След малко настъпила парализа на мускулите, а наблизо нямало никой да му помогне и тогава дошла смъртта.
Поаро отново кимна, а Хейл продължи:
— Хм, аз постъпих по обичайния начин — не беше много трудно да се доберем до фактите. Предния ден между мисис Крейл и мис Гриър избухнал скандал. Последната доста нахално взела да обяснява как щяла да промени мебелировката. „Когато аз започна да живея тук“ — казала тя. Мисис Крейл я прекъснала с думите: „Какво имаш предвид с това: «когато аз започна да живея тук?»“ Мис Гриър отговорила: „Не се преструвай, че не разбираш какво искам да кажа, Каролайн, ти си също като щрауса, който си заравя главата в пясъка. Много добре знаеш, че Еймиъс и аз се обичаме и ще се оженим.“ „Не зная нищо подобно“ — отвърнала мисис Крейл. Тогава мис Гриър казала: „Е, сега вече знаеш“, при което, изглежда, мисис Крейл се обърнала към съпруга си — той тъкмо влизал в стаята — и попитала: „Вярно ли е, Еймиъс, че ти ще се жениш за Елза?“
— Какво е отговорил мистър Крейл на това? — попита заинтересуван Поаро.
— Той очевидно се нахвърлил върху мис Гриър и й изкрещял: „Какво, по дяволите, те накара да изтърсиш това? Нямаш ли малко разум в главата поне, за да си държиш езика зад зъбите?“ Мис Гриър отговорила: „Мисля, че Каролайн трябва да знае истината“. Мисис Крейл отново попитала съпруга си: „Вярно ли е, Еймиъс?“ Той, изглежда, не смеел да я погледне, извърнал лице встрани и измърморил нещо, а тя казала: „Говори ясно. Аз трябва да зная.“ Тогава мистър Крейл отвърнал: „О, вярно е, общо взето, но… не желая да разискваме това сега“. Той се втурнал навън възбудено, а мис Гриър казала: „Виждаш ли?“, и продължила с това, че нямало смисъл мисис Крейл да се държи като кучето, което хем не иска кокала, хем не го дава на другите. Всички те трябвало да постъпят като разумни хора. Тя лично се надявала Каролайн и Еймиъс да останат винаги добри приятели.