— А как мисис Крейл е успяла да сложи отровата в чашата, след като онези двамата са гледали?
— Ами, преди всичко те не са гледали нея. Мистър Крейл рисувал, тоест гледал платното и позиращата. Мис Гриър седяла почти с гръб към мястото, където стояла мисис Крейл, а погледът й бил насочен някъде над рамото на мистър Крейл.
Поаро кимна.
— Както казах, никой от тях не е гледал към мисис Крейл. Тя е държала отровата в една от тези пипети, с които се пълнят автоматични писалки. Намерихме пипетата, счупена на парчета, нагоре по пътя за къщата.
— Вие за всичко имате отговор — измърмори Поаро.
— Е, хайде, хайде, мосю Поаро! Оставете предразсъдъците! Тя е заплашвала, че ще го убие, тя е взела отровата от лабораторията, празното шише е намерено в нейната стая и никой друг не го е пипал освен нея. Тя нарочно му занася долу изстудената бира… странно нещо, като се има предвид, че не са били в добри отношения…
— Много любопитно. Аз вече си го отбелязах.
— Да, това малко я е издало. Защо изведнъж е станала толкова любезна? Мистър Крейл се оплакал от вкуса на бирата, а кониинът има отвратителен вкус. Съпругата нагласява нещата така, че тя да открие трупа. Другата жена изпраща до телефона. Защо? За да изтрие бутилката и чашата и да притисне неговите пръсти в тях. След това вече е можела да се обади и да каже, че мистър Крейл е почувствувал разкаяние и се е самоубил. Правдоподобна история.
— Но определено не много добре измислена.
— Не. Ако питате мене, тя изобщо не си е дала труд да помисли. Цялата е била пропита от омраза и ревност. Мислела е само как да го очисти. А после, когато всичко е свършило и го е видяла мъртъв… хм, тогава изведнъж е дошла на себе си, бих казал, и е разбрала, че извършеното от нея е убийство и че за убийство пращат на бесилката. Тя отчаяно се е втурнала към единственото нещо, за което се е сетила — самоубийство.
— Това, което казвате, е логично, да. Могла е така да разсъждава.
— Хем е предумишлено убийство, хем не е — отвърна Хейл. — Знаете ли, не ми се вярва да го е обмисляла в действителност. Просто го е извършила слепешката.
— Интересно… — измърмори Поаро.
Хейл го изгледа с любопитство и каза:
— Убедих ли ви, мосю Поаро, че случаят е съвсем ясен?
— Почти. Не съвсем. Има едно-две странни обстоятелства!…
— Можете ли да предложите някакво друго разрешение, което да е достатъчно състоятелно?
— Какви са били действията на другите същата тази сутрин? — попита Поаро.
— Проучили сме ги, уверявам ви. Проверихме всички, но никой нямаше сигурно алиби: невъзможно е, тъй като става въпрос за отрова. Нищо не може да попречи на предполагаемия убиец да сложи малко отрова в капсула, да я даде на жертвата предния ден, като каже, че е специално лекарство за стомах и че трябва да се вземе преди обяд, а след това да замине за другия край на Англия.
— Но вие считате, че в този случай не е имало такова нещо?
— Мистър Крейл не страдаше от стомах и във всеки случай не виждам как би могло да се случи. Вярно, мистър Мередит Блейк е имал наклонност да препоръчва своите отвари като универсално лекарство, но не мога да си представя, че мистър Крейл ги е опитвал. Ако го бе сторил, той вероятно би казал и би се шегувал по този повод. Освен това защо му е на мистър Мередит Блейк да убива мистър Крейл? По всичко личи, че двамата добре са се разбирали. Другите — също: мистър Филип Блейк е бил най-добрият му приятел, мис Гриър е била влюбена в него, мис Уилямс, предполагам, е изразявала доста явно неодобрението си към него, но моралното несъгласие не води до убийство. Малката мис Уорън, вярвам, е имала чести препирни с него — била е в трудна възраст, канели се да я пратят в училище, — но мистър Крейл я обичал, а и тя — него. Всички в къщата се отнасяли към нея, знаете, с особена нежност и разбиране. Може би сте чули защо: получила тежка травма като дете. Мисис Крейл я ударила в пристъп на маниакален гняв, а това показва, нали, че е била твърде избухлива. Да се нахвърли на дете и да го осакати за цял живот!
— Това би могло да означава — каза замислено Поаро, — че Анджела Уорън напълно основателно е имала зъб на Каролайн Крейл.