Тя предизвикателно издаде напред брадичката си.
— Погледнете ме — ако ме срещнете на улицата, ще си кажете: „Ето това момиче няма никакви грижи!“ Нали? Богата съм, с превъзходно здраве и достатъчно приятна външност. Умея да се забавлявам. На двадесет години не бих си сменила мястото с нито едно момиче на света. Вече започнах да се питам обаче за майка си и баща си: кои са били и с какво са се занимавали. Аз бях длъжна да разбера най-после… Но хората сами ми казаха, когато навърших двадесет и една години1. Трябваше да го направят, първо, защото тогава станах пълноправна господарка на парите си, и после, знаете ли, заради писмото… писмото, което майка ми оставила за мене, когато умирала.
Изражението й се промени, стана непроницаемо. Очите й не бяха вече горящи въглени, а две тъмни, мрачни езера.
— Тогава научих истината: майка ми е била осъдена за убийство. Беше доста… ужасно.
Настъпи кратко мълчание.
— Има и нещо друго, което трябва да ви кажа: сгодена съм и ще се омъжа. Всички говореха, че трябва да чакаме, докато навърша двадесет и една години. Когато научих истината, разбрах защо.
Поаро се размърда и се обади за първи път.
— Как реагира годеникът ви? — попита той.
— Джон ли? Не искаше и да знае. Казваше, че нямало никакво значение, поне не и за него. Той и аз сме били Джон и Карла и миналото било без значение.
Тя се наведе напред.
— Още сме годеници, но все пак вие знаете, че има значение — за мене, а също и за Джон. И не миналото има значение за нас, а бъдещето. — Карла сви ръцете си в юмруци. — Искаме да имаме деца. И двамата искаме деца, но не желаем да ги гледаме как израстват в страх.
— А нима сред праотците на всеки един от нас не се среща и злото, и насилието?
— Не ме разбирате. Така е, естествено, но пък хората обикновено не знаят за това. А ние знаем. Злото е много близо до нас. Понякога виждам как Джон ме гледа… такъв един бърз поглед — просто стрелване с очи. Ами ако се бяхме оженили и се бяхме скарали и Джон ме погледнеше така… сякаш… сякаш не знае какво да мисли?
— Как е бил убит баща ви? — попита Поаро.
Гласът на Карла беше ясен, нетрепващ:
— Бил е отровен.
— Разбирам.
Настъпи мълчание. После момичето заговори спокойно и делово:
— Слава богу, че сте така разумен. Вие разбирате, че има значение и какво се крие зад всичко това. Поне не се опитвате да замажете работата и да ме утешавате.
— Разбирам много добре — отвърна Поаро. — Това, което не разбирам, е какво искате от мен!
— Искам да се омъжа за Джон — каза простичко Карла. — Ще направя всичко възможно да се омъжа за него. И искам да имам най-малко две дъщери и двама синове. А вие ще направите това възможно.
— Имате предвид аз да обясня на годеника ви? Ах, не! Що за глупости говоря! Вие предлагате нещо съвсем различно. Кажете ми какво сте наумили.
— Чуйте, мосю Поаро. Чуйте и разберете съвсем ясно: наемам ви да разследвате убийство.
— Искате да кажете…?
— Да, точно това искам да кажа. Убийството си е убийство независимо от това, дали е станало вчера, или преди шестнадесет години.
— Но, мое мило момиче…
— Чакайте, мосю Поаро, още не сте чули всичко. Има едно много важно обстоятелство.
— Да?
— Майка ми е била невинна.
Еркюл Поаро потърка носа си и измърмори:
— Хм, аз, естествено, разбирам, че…
— Не съм сантиментална. Нейното писмо е налице. Оставила го е за мене, преди да умре. Трябвало е да ми го предадат, когато навърша двадесет и една години. Единствената причина, поради която го е написала, е: аз да бъда сигурна — нищо друго! — да бъда винаги сигурна, че тя не го е извършила, че е невинна.