Полицейският началник Хейл прекъсна разказа си.
— Е, сега — каза той заядливо — можете ли да ми кажете кое е фалшивото тук?
— Абсолютно нищо — отвърна. Поаро.
— Ами тогава!?
Зад тези две думи се криеха светове.
— И все пак — каза Еркюл Поаро — аз трябва да се убедя. Аз…
— Какво смятате да правите?
— Ще посетя тези пет души и от всеки ще взема неговата или нейната версия.
Полицейският началник Хейл въздъхна с дълбоко прискърбие и каза:
— Човече, вие сте луд! Тези версии изобщо няма да съвпадат! Нима не можете да схванете един толкова елементарен факт? На света няма двама души, които да си спомнят нещо по един и същи начин. И след всичките тези години! Ами че вие ще чуете пет разказа за пет различни убийства!
— На това — отвърна Поаро — аз разчитам най-много. Ще бъде твърде поучително.
VI глава
Първото прасенце на пазар отиде…
Личеше си, че Филип Блейк напълно отговаря на описанието, дадено му от Монтегю Диплийч: преуспяващ, умен, приветлив на вид мъж, склонен леко към пълнеене.
Еркюл Поаро беше определил срещата си за шест и половина един съботен следобед. Филип Блейк тъкмо бе отбелязал осемнадесетата си точка на голф и водеше играта, спечелвайки от противника си пет лири. Той беше в настроение да е общителен и експанзивен. Поаро обясни причината за своето посещение и възложената му задача, като поне в този случай не прояви прекалена страст към чистата истина. Ставаше въпрос, както подразбра Блейк, за серия от книги, третиращи най-известните престъпления. Той се намръщи и каза:
— Боже мой, защо се правят тези неща?
Еркюл Поаро сви рамене. Днес той бе чужденец повече от всеки друг път. Беше готов на всичко, за да го презират, но и да го покровителствуват.
— Публиката иска това — измърмори той. — Тя гълта такива работи… да, гълта ги.
— Ловци на таласъми — каза Филип Блейк, но го каза добродушно, без придирчивостта и антипатията, които би проявил един по-чувствителен човек.
Поаро отново сви рамене и отвърна:
— Такава е човешката природа. Вие и аз, мистър Блейк, не сме вчерашни и нямаме никакви илюзии по отношение на нашите събратя. Повечето от тях не са лоши хора, но, разбира се, не бива да се идеализират.
— Отдавна вече нямам илюзии — каза Блейк с жар.
— Но за сметка на това пък доста сте успели. Поне така казват.
— Ах! — очите на Блейк светнаха. — Чули сте значи?
Смехът на Поаро дойде точно навреме. Историята на Филип Блейк не беше поучителна, но бе забавна. Той се облегна назад, отпусна се и около очите му се появиха бръчици, издаващи добро разположение на духа. На Поаро изведнъж му хрумна, че Блейк доста прилича на едно доволно прасе. Прасе. Първото прасенце на пазар отиде… Що за човек беше този Филип Блейк? Човек без грижи, както изглеждаше — преуспяващ, доволен, без разкаяния и тягостни угризения на съвестта от миналото, без натрапчиви спомени. Не, той беше едно добре хранено прасе, отишло на пазар и донесло у дома пълната пазарна стойност… Някога обаче Филип Блейк е бил може би по-различен. На младини трябва да е бил хубавец. Вярно, очите му не са много големи и като че ли малко сближени, но инак е бил добре сложен, хубав младеж. На колко ли години беше сега? Някъде между петдесет и шестдесет. Тогава, по времето на смъртта на Крейл, е наближавал четиридесетте. Не е бил толкова философски настроен и не така отдаден на доволството си от всеки отлитащ миг, искал е от живота порече, а е получавал по-малко…
— Разбирате в какво положение съм — измърмори Поаро, колкото да каже нещо.
— Не, всъщност, знаете ли, да пукна, ако разбирам. — Борсовият агент отново се изправи в креслото си, а погледът му стана още по-проницателен. — Чакайте, вие… Да не сте писател?
— Не, не съвсем… фактически аз съм детектив.
Скромността на тази ремарка бе вероятно ненадмината до този момент.
— Разбира се! Всички знаем това. Прочутият Еркюл Поаро!
В гласа на Филип Блейк обаче се долавяше леко подигравателна нотка. По своята вътрешна нагласа Блейк бе твърде много англичанин, за да приеме сериозно претенциите на един чужденец. На своите приятели той щеше да каже: