— Ето, това е Еймиъс.
Поаро съзерцаваше в мълчание. Изведнъж той бе зашеметен от мисълта как човек можеше да пропие със своята собствена магия един толкова неоригинален обект — ваза с рози върху лакирана махагонова маса. Изтъркана тема. Как тогава Еймиъс караше розите си да пламтят, да горят, вълнуващи и почти неприлично живи?! Лакираното махагоново дърво трептеше и сякаш бе одухотворено. Как да се обясни вълнението, което картината събуждаше? Защото тя беше вълнуваща. Размерите на масата сигурно щяха да притеснят полицейския началник Хейл — той щеше да се вайка, че нито една нормална роза няма точно такава форма или такъв цвят, щеше да си отиде с неясното учудване защо розите, които бе видял, не му харесват и щеше да започне да се дразни от кръгли махагонови маси, без да знае защо.
Поаро въздъхна леко и промълви:
— Да, всичко е съсредоточено тук.
Блейк го поведе обратно, мърморейки.
— Аз самият никога не съм разбирал изкуството. Не зная защо толкова много обичам да гледам тази работа, но обичам. Тя е… О, по дяволите всичко — тя е хубава.
Поаро закима енергично. Блейк предложи на госта си цигара, сам запали една и каза:
— Това е човекът… човекът, който е нарисувал онези рози, нарисувал и „Жената с коктейлен шейкър“, човекът, нарисувал онова поразително болезнено „Рождество“ — това е човекът, погубен в разцвета на силите си, напорист и силен, лишен от живот заради една отмъстителна, долна жена!… Ще кажете, че съм озлобен, че не трябва да съм така предубеден спрямо Каролайн. Тя имаше чар — усещал съм го. Но аз знаех… винаги съм знаел каква е истинската същност на тази жена. А тази жена, мосю Поаро, беше лоша. Тя бе жестока, злобна, грабителка!
— И все пак казаха ми, че мисис Крейл е трябвало да изтърпява доста трудности в живота си на омъжена жена?
— Да, като че ли не разгласи на всички за това! Вечната мъченица! Горкият Еймиъс. Брачният му живот бе един непрекъснат ад… или по-скоро би бил, ако не бяха неговите изключителни качества — изкуството му. Разбирате ли, той винаги го е имал като убежище. Когато рисуваше, не го бе грижа за нищо, отърсваше се от Каролайн и нейните натяквания, и вечните кавги и крамоли. А те бяха непрестанни, знаете. Не минаваше и седмица без някоя люта разправия за това или онова. На нея така й харесваше. Караниците, предполагам, я стимулираха, бяха й отдушник. Тя можеше да каже всички груби, злобни и обидни думи, които й хрумнат. И след някоя от тези разправии сигурно се е изнизвала, мъркайки доволна и сита като котка. Ала контрата оставаше в него. Той се нуждаеше от спокойствие, почивка, тих живот. Разбира се, човек като него не би трябвало да се жени. Домашната атмосфера не му се нравеше. Мъж като Крейл трябваше да има авантюри, но не и ангажиращи връзки — те го ядосваха.
— Той е споделял с вас?
— Е, знаеше, че му бях предан, и ме оставяше да виждам някои неща. Не се оплакваше, не беше такъв човек. Понякога ще рече: „По дяволите всички жени“. Или: „Не се жени, старче. Защо ти е ад тук, щом като го има на небето?“
— Вие знаехте за неговата връзка с мис Гриър?
— О, да. Поне виждах, че така ще стане. Каза ми, че се е запознал с чудесно момиче — била различна от всичко и всички, които познавал преди това. Не мога да кажа, че обърнах особено внимание на този факт — Еймиъс винаги се запознаваше с разни жени, които все бяха „различни“. Обикновено след месец, ако някой му ги споменеше, той щеше да се втрещи и да се чуди за кого става дума! Но тази Елза Гриър наистина беше различна. Разбрах това, когато отидох в Олдърбъри на гости. Беше го хванала здраво на въдицата си. Бедният Крейл! Направо ядеше от ръката й като кученце.
— И Елза Гриър не сте харесвали?
— Не, не ми харесваше. Определено беше хищно същество. Тя също искаше да притежава Крейл — и тялото, и душата му. Все пак обаче мисля, че Елза би била по-добра за него от Каролайн. Тя може би щеше да го остави на мира, след като веднъж се увереше, че й е сигурен. Или може би щеше да й омръзне и да тръгне с някой друг. За Еймиъс най-добре би било да не се обвързва с никоя жена.
— Но това, изглежда, не е било по вкуса му?
Филип Блейк въздъхна и каза:
— Пустият му наивник винаги се забъркваше с разните там жени. И все пак те някак си означаваха твърде малко за него. Единствените жени, които всъщност бяха оставили някакви следи в живота му, бяха Каролайн и Елза.
— Той обичаше ли детето? — попита Поаро.
— Анджела? О, ние всички обичахме Анджела. Тя беше чудо момиче, от нищо не се боеше. Горката й гувернантка какъв живот само водеше! Да, Еймиъс обичаше Анджела, но понякога тя прекаляваше и той наистина се ядосваше, а тогава се намесваше Каролайн. Каро беше винаги на страната на Анджела и това окончателно довършваше Еймиъс. Той мразеше, когато Каро се съюзяваше с Анджела срещу него. Във всичко това, знаете, имаше малко ревност. Еймиъс ревнуваше за това, че Каро винаги поставяше Анджела на първо място и би направила всичко за нея. А Анджела ревнуваше от Еймиъс и се бунтуваше срещу егоистичните му похвати. Заминаването на Анджела за училище същата есен беше негово решение и малката се вбесяваше от това. Мисля, че не защото идеята за училище не й харесваше — всъщност вярвам, че тя самата искаше да отиде, — но високомерният и безцеремонен начин, по който Еймиъс уреждаше нещата, я влудяваше. За отмъщение тя му погаждаше най-различни номера. Веднъж пъхна в леглото му десет голи охлюва. Считам, че, общо взето, Еймиъс имаше право. Време беше момичето да се научи на малко дисциплина. Мис Уилямс бе много добра, но даже и тя признаваше, че вече трудно се справя с Анджела.