Блейк изгледа Поаро въпросително и последният кимна.
— Виждам, че разбирате. Е, това, мисля, обяснява защо се е получила тази особена ситуация. Той бе влюбен в онова момиче и искаше да се ожени за нея. Беше готов да остави жена си и детето си заради нея. Крейл беше започнал да я рисува тук и искаше да завърши картината. Нищо друго нямаше значение за него. Той не виждаше нищо друго. И фактът, че ситуацията е била невъзможна за двете жени в случая, изглежда, не му е минал през ума.
— Някоя от тях не разбираше ли неговото становище?
— О, да, до известна степен Елза го разбираше, предполагам. Тя беше ужасно въодушевена от рисуването му. Но положението бе трудно за нея… естествено. Колкото до Каролайн…
Той спря, а Поаро каза:
— Да, наистина… Каролайн.
Мередит Блейк отговори с известно запъване:
— Каролайн… аз винаги… Е, аз винаги съм бил привързан към Каролайн. Беше време, когато… когато се надявах да се оженя за нея, но мечтата ми умря още в зародиш. Все пак аз останах, ако мога така да се изразя, верен на… на нейните желания.
Поаро кимна замислен. Той усети, че тази малко старомодна фраза напълно охарактеризираше мъжа пред него. Мередит Блейк беше човек, който с готовност би служил на някакво романтично и достопочтено посвещение — би служил вярно на своята дама, при това без надежда за отплата. Всичко бе твърде много в неговия стил.
Детективът внимателно премери думите си и каза:
— Вие сигурно сте били възмутен от създалите се отношения заради Каролайн?
— Да. О, да. Аз… аз всъщност увещавах Крейл по този въпрос.
— Кога стана това?
— Всъщност в деня… деня, преди да се случи онази работа. Те, знаете, дойдоха тук на чай. Повиках Крейл настрана и… и му го казах, спомням си, даже му казах, че не е честно спрямо двете.
— Ах, вие сте казали това?
— Да. Видите ли, мислех, че той не разбира.
— Вероятно не.
— Казах му, че това поставя Каролайн в една крайно непоносима ситуация. Ако е имал намерение да се жени за онова момиче, той не е трябвало да допуща престоя й в къщата и, хм, така да се перчи пред Каролайн. Казах му, че това е нетърпима обида.
— Какво отговори той? — попита Поаро с любопитство.
— Той каза — отвърна Блейк гнусливо: — „Каролайн трябва да го преглътне“.
Поаро вдигна вежди.
— В отговора му не е имало много съчувствие.
— Намирам, че беше отвратителен. Загубих самообладание и му рекох, че щом нехае за жена си, него сигурно никак не го е грижа колко много страда тя, обаче какво би казал за момичето? Нима не е ясно, че положението е отвратително и за нея? Отговорът му на това беше, че Елза също трябва да го преглътне! После продължи: „Ти, изглежда, не разбираш, Мередит, че това, което рисувам в момента, е най-хубавата ми картина досега. Казвам ти хубава е и няма да позволя на някакви си там ревниви и свадливи жени да ми попречат… не, по дяволите, няма да ми попречат…“ С него бе безполезно да се говори. Казах му, че той, изглежда, отдавна се е простил с всяко човешко благоприличие и че рисуването не е всичко. Той ме прекъсна и каза: „Ах, но то е всичко за мене“… Все още бях много ядосан и му отвърнах, че отношението му към Каролайн е било винаги ужасно неприлично, че животът й с него е нещастен. Той ми отговори, че знаел това и че съжалявал. Съжалявал! Каза ми: „Зная, Мери, ти не вярваш, но такава е истината — животът на Каролайн с мене бе ад, а тя бе светица, но мисля, че знаеше всъщност с какво се нагърбва. Аз откровено й казах какъв проклет, неморален егоист съм.“ Тогава му заявих доста ядосано, че той не трябва да разбива семейството си, че трябва да помисли за детето и за всичко. „Разбирам — рекох му, — че момиче като Елза може да подлуди всеки мъж, но даже и заради нея трябва да прекратиш връзката си.“ Тя беше много млада и се впускаше в тази история презглава, но по-късно можеше горчиво да съжалява. „Не можеш ли да се стегнеш — попитах го, — да скъсаш с нея и да се върнеш при жена си?“
— А той какво каза?
— Просто изглеждаше… объркан. Потупа ме по рамото и рече: „Ти си добър човек, Мери, но си твърде сантиментален. Почакай, докато навърша картината, и тогава ще видиш, че съм бил прав.“ „По дяволите картината!“, казах му, а той се ухили и ми отвърна, че всички невротични жени в Англия накуп не могат да сътворят такова нещо. Тогава му казах, че би било много по-достойно, ако цялата тази работа бе спестена на Каролайн, докато картината бъде завършена. Крейл ми отговори, че грешката не била негова. Елза настоявала да издрънка всичко. Попитах го защо, а той ми отвърна: „Навила си е на пръста, че иначе няма да бъде честно. Иска всичко да бъде ясно и открито.“ Е, човек може да разбере това, естествено, и да изпита уважение към момичето. Колкото и лошо да се държеше, тя поне искаше да бъде честна.