— Да я изпратят на училище?
— Да. Не че не я обичаше, но понякога я намираше досадна. И мисля, че… винаги съм мислил, че…
— Да?
— Той малко ревнуваше. Видите ли, Каролайн робуваше на Анджела. До известна степен може би Каролайн поставяше Анджела на първо място, а на Еймиъс това хич не му се нравеше. Имаше си причина, разбира се. Няма да се спирам на това, но…
Поаро го прекъсна:
— Причината е, че Каролайн се е упреквала заради своя постъпка, която е довела до обезобразяване на момичето.
— О, вие знаете за това? — възкликна Блейк. — Не исках да го споменавам. Всичко отдавна е отминало, но да — мисля, че тази бе причината за нейното отношение. Тя, изглежда, винаги считаше, че никога не ще може да направи достатъчно, за да компенсира случилото се.
Поаро кимна замислено и попита:
— А Анджела? Имаше ли тя зъб на заварената си сестра?
— О, не — не си втълпявайте такава мисъл. Анджела бе предана на Каролайн. Сигурен съм, че тя въобще не мислеше за тази стара история. Просто Каролайн не можеше да прости сама на себе си.
— Идеята за пансион понрави ли се на Анджела?
— Не, тя кипеше от яд срещу Еймиъс. Каролайн беше на страната на Анджела, но Еймиъс бе непреклонен. Въпреки горещия си темперамент той в много отношения беше добряк, но когато се заинатеше за нещо, всички други трябваше да отстъпят. И Анджела, и Каролайн се примириха.
— Тя трябваше да замине за училище… кога?
— През есента. Спомням си, че й приготвяха необходимите неща. Ако не беше трагедията, щеше да замине след няколко дни, предполагам. Същата онази сутрин се говореше за стягането на багажа й.
— А гувернантката? — попита Поаро.
— Какво гувернантката?
— Как прие тя тази идея? Това я е лишило от работата й, нали?
— Да, хм, вероятно е така до известна степен. Малката Карла вземаше по няколко урока, но тя, разбира се, беше само на… колко… шест години или там някъде. За нея имаше бавачка. Мис Уилямс не можеше да остане заради Карла. Да, така се казваше — Уилямс. Странно, как нещата изплуват в съзнанието ти, когато се заговори за тях.
— Да, наистина. Вие се върнахте в миналото, нали? Възкресявате сцените… думите, които хората са казали, техните жестове… израженията на лицата им.
— Като че ли… да — каза бавно Мередит Блейк. — Но, видите ли, има празнини… липсват големи отрязъци. Спомням си например, останах като гръмнат, когато за първи път чух, че Еймиъс се кани да изостави Каролайн. Не мога обаче да си спомня дали той ми каза, или Елза. За спора си с Елза по този въпрос помня — искам да кажа, опитах се да й обясня, че това е доста долна постъпка, а тя само се изсмя студено по своя си начин и каза, че съм старомоден. Да, сигурно съм старомоден, но все пак мисля, че бях прав. Еймиъс имаше жена и дете и трябваше да остане при тях.
— Но мис Гриър е считала, че такова виждане е остаряло?
— Да. Забележете, преди шестнадесет години на развода не се гледаше като на нещо обикновено, както е сега. Ала Елза беше момиче, което душа и свят даваше да е модерна. Становището й беше, че когато двама души не са щастливи заедно, по-добре е да се разделят. Тя каза, че Еймиъс и Каролайн никога не са спирали да се карат и че за детето би било много по-добре, ако не расте в атмосфера на разногласия.
— И този неин аргумент не ви впечатли?
— През цялото време чувствувах — отвърна Блейк бавно, — че тя всъщност не разбира за какво говори. Елза просто бърбореше за тези неща; неща, които бе прочела в книгите или чула от приятелки — като папагал. Тя беше — странно е да го каже човек — някак си трогателна. Толкова млада и така самоуверена. — Мередит замълча за миг. — Има нещо в младостта, мосю Поаро, което е… което може да бъде… ужасно трогателно.
Поглеждайки го с известен интерес, Поаро каза:
— Зная какво имате предвид…
Блейк продължи, говорейки повече на себе си, отколкото на Поаро:
— Мисля, че отчасти поради тази причина се заех да убедя Крейл. Той беше с двадесет години по-възрастен от момичето. Не беше справедливо.
— Уви! — измърмори Поаро. — Колко рядко човек успява да постигне резултат. Когато някой вземе някакво определено решение, особено ако е замесена жена, никак не е лесно да го отклониш от намерението му.
— Вярно е — рече Блейк. Тонът му беше един нюанс по-рязък. — Аз наистина нищо не постигнах с моята намеса. Но пък и не ме бива много да убеждавам. Никога не ме е бивало.