Поаро го стрелна с поглед. В тази тънка язвителност на тона той усети раздразнението на чувствителния човек от собствената му липса на индивидуалност. Детективът призна в себе си, че това, което Блейк току-що каза, е истина. Мередит Блейк не беше човек, който можеше да убеди някого в нещо или да го разубеди. Неговите добронамерени опити винаги биваха отхвърляни, обикновено със снизхождение, незлобливо, но категорично отхвърляни. Те нямаха тежест. По своята същност той беше неубедителен човек.
С подобаващ вид Поаро изостави болезнената тема на разговора и каза:
— Лабораторията с лекарствата и стимулантите съществува още, да?
— Не — отговорът дойде изведнъж, с почти болезнена острота. Мередит Блейк се изчерви и каза: — Изоставих цялата работа — разглобих я. Не можех повече да продължавам. Как бих могъл? След всичко, което се случи! Би могло да се каже, видите ли, че аз съм виновен за цялата история.
— Не, не, мистър Блейк, вие сте твърде чувствителен.
— Но нима не разбирате? Ако не бях събирал онези проклети билки… ако не бях се спрял на тях специално, ако не бях се хвалил с тях и не ги бях натрапил на вниманието на онези хора… Но аз и за момент не помислих… не допусках… как бих могъл?!
— Как наистина.
— Ала аз продължих да бъбря за тях, доволен от познанията си. Заслепен, самомнителен глупак. Посочих и онзи проклет кониин. Даже, какъвто съм глупак, ги заведох в библиотеката и им прочетох откъс от Фидий, описващ смъртта на Сократ. Прекрасен пасаж — винаги съм го харесвал. Но оттогава нямам покой.
— Намериха ли отпечатъци от пръсти върху шишето с кониина? — попита Поаро.
— Нейните.
— На Каролайн Крейл?
— Да.
— Не и вашите?
— Не. Видите ли, аз не бях пипал шишето. Само го посочих.
— Но въпреки това вие сигурно все някога сте го пипали?
— О, разбира се, но аз периодически почиствам шишетата от прах — никога не пускам тук прислужниците, естествено — и бях направил това преди четири или пет дни.
— И държите стаята заключена?
— Постоянно.
— Кога Каролайн Крейл е взела кониина от шишето?
Мередит Блейк отговори неохотно:
— Тя излезе от стаята последна. Аз я повиках, спомням си, и Каролайн излезе забързана — бузите й малко порозовели, очите широко отворени и възбудени. О, господи, и сега я виждам.
— Вие въобще говорихте ли с нея онзи следобед? — попита Поаро. — Искам да кажа, дискутирахте ли въобще ситуацията, възникнала между нея и съпруга й?
Отговорът на Блейк беше муден и тих.
— Не директно. Тя изглеждаше, както ви казах, много разстроена. Когато по едно време бяхме останали за малко сами, аз й казах: „Случило ли се е нещо, мила моя?“, а тя отвърна: „Всичко се е случило…“ Да бяхте чули отчаянието в гласа й. Онези думи бяха абсолютната, буквалната истина. Нямаше где да се дене от нея — Еймиъс Крейл беше целият свят на Каролайн. Тя каза: „Всичко е минало свършено. С мене е свършено, Мередит.“ След това се разсмя и се обърна към другите — диво, неестествено весела.
Еркюл Поаро бавно кимна с глава. Той много наподобяваше китайски мандарин.
— Да, разбирам. Значи тъй е било…
Мередит Блейк изведнъж удари с юмрук и извиси глас. Той почти извика:
— И ето какво ще ви река, мосю Поаро: когато Каролайн Крейл каза в съда, че е взела отровата за себе си, аз мога да се закълна, че тя каза истината! По това време у нея изобщо не е имало мисъл за убийство. Кълна се, не е имало. Появила се е по-късно.
— Сигурен ли сте, че изобщо се е появила по-късно? — попита Поаро.
Блейк го изгледа втрещен и каза:
— Моля? Не разбирам съвсем…
— Питам ви дали мисълта за убийство изобщо се е появила. Напълно ли сте убеден вътре в себе си, че Каролайн Крейл умишлено е извършила убийство?
Дишането на Мередит Блейк стана накъсано.
— Но ако не… ако не… да не би да предполагате, хм, някакъв нещастен случай?
— Не непременно.
— Това, което казвате, с много странно!
— Така ли? Вие нарекохте Каролайн Крейл благородно създание. Благородните създания извършват ли убийства?
— Тя беше благородно същество, но все пак… ъ-ъ-ъ, имаше доста люти кавги, знаете!
— В такъв случай не е била толкова благородно създание?
— Напротив, беше… Ох, колко трудно е да се обяснят тези неща!