— Мислите, че брат ви би създал у мене погрешна представа за Каролайн?
— Откровено казано, да. Винаги е имало, видите ли — как да се изразя — известен антагонизъм между Филип и Каролайн.
— Защо?
Въпросът сякаш раздразни Блейк и той каза:
— Защо? Откъде да знам защо? Стават такива неща. Филип винаги се заяждаше с нея. Мисля, че се ядоса, когато Еймиъс се ожени за Каролайн. Не стъпи у тях повече от година. И все пак Еймиъс беше почти най-добрият му приятел. Всъщност тази беше причината, предполагам: Филип мислеше, че никоя жена не е достатъчно добра за Еймиъс. И вероятно е чувствувал, че намесата на Каролайн ще развали дружбата им.
— А това стана ли?
— Не, разбира се. Еймиъс все така обичаше Филип до последния си ден. Упрекваше го, че е грабител на пари, че развива корпорация и че, най-общо казано, е еснаф. Филип не се обиждаше — само се ухилваше и казваше, че е хубаво, гдето Еймиъс има поне един достопочтен приятел.
— Как реагира брат ви на авантюрата с Елза Гриър?
— Знаете ли, малко ми е трудно да го кажа. Всъщност отношението му не може да се определи лесно. Беше раздразнен, мисля, от това, че Еймиъс така бе изглупял по момичето. Все казваше, че нищо нямало да излезе и че Еймиъс щял да съжалява, докато е жив. В същото време имам чувството… да, съвсем определено чувствувам, че той просто беше мъничко доволен да види как Каролайн е изиграна.
Поаро вдигна вежди:
— Така ли е било наистина?
— О, не ме разбирайте погрешно. Не бих си позволил да кажа нещо повече от това, че въпросното чувство вероятно е било в подсъзнанието му. И той самият, мисля, едва ли е проумявал, че чувствува тъкмо това. Филип и аз не си приличаме много, но хората от една кръв са свързани. Единият брат често знае това, което мисли другият.
— А след трагедията?
Мередит Блейк поклати глава и лицето му се сгърчи от болка.
— Бедният Фил — каза той. — Беше ужасно смазан, просто съсипан от случилото се. Той винаги е бил привързан към Еймиъс. Мисля, че малко го боготвореше. Крейл и аз сме на една възраст. Филип беше с две години по-млад и винаги гледаше с уважение на Еймиъс. Да, за него беше голям удар. Той бе… страшно озлобен срещу Каролайн.
— Но в такъв случай поне не се е съмнявал?
— Никой от нас не е имал никакви съмнения — каза Мередит Блейк.
Настъпи мълчание. После Блейк захвана раздразнено да се вайка като някакъв неудачник.
— Всичко бе свършено, забравено и ето: идвате вие и разравяте всичко…
— Не аз. Каролайн Крейл.
Мередит го изгледа смаян.
— Каролайн? Какво искате да кажете?
Поаро го наблюдаваше.
— Каролайн Крейл втора — каза той.
Лицето на Блейк се отпусна.
— А, да — детето. Малката Карла. За момент… за момент се заблудих.
— Помислихте, че имам предвид истинската Каролайн Крейл? Помислихте, че именно тя — как да се изразя — няма да почива мирно в гроба си?
Мередит Блейк потрепери.
— Недейте, човече!
— Знаете ли, тя е писала на дъщеря си — предсмъртните й думи, — че е невинна?
Мередит го изгледа втрещен.
— Каролайн е написала това? — гласът му изразяваше крайно недоверие.
— Да. — Поаро замълча за малко, после продължи: — Изненадан ли сте?
— И вие щяхте да се изненадате, ако я бяхте видели в съда. Горкото преследвано и беззащитно създание. Даже не се бореше.
— Пораженка?
— Не, не. Тя не беше такава. Беше, мисля, поради осъзнаването й, че е убила човека, когото е обичала. Поне аз мислех така.
— Сега не сте толкова сигурен?
— Да напише такова нещо… тържествено… когато е умирала.
— Благородна лъжа може би? — подсказа Поаро.
— Може би. — Но в гласа на Блейк имаше съмнение: — Това не е… това не е в стила на Каролайн.
Еркюл Поаро кимна. И Карла Льомаршан бе казала същото. Карла притежаваше само незаличимия спомен на едно дете, но Мередит Блейк добре бе познавал Каролайн. Това бе първото доказателство, което Поаро получи, че на убеждението на Карла можеше да се вярва.
Мередит Блейк вдигна поглед към Поаро и бавно каза:
— Ако… ако Каролайн е невинна… ами че тогава цялата история е лудост! Аз не виждам никакво друго възможно решение…