Изведнъж той се нахвърли върху Поаро:
— А вие? Какво мислите вие?
Последва мълчание.
— Засега — каза най-после Поаро — не мисля нищо. Просто събирам впечатления каква е била Каролайн Крейл, какъв е бил Еймиъс Крейл, какви са били хората, които са били там по онова време. Какво точно се е случило през онези два дни. Това е, от което имам нужда. Да прегледам обстойно фактите един по един. Вашият брат ще ми помогне, ще ми изпрати писмен разказ за събитията така, като си ги спомня той.
— Нищо няма да научите от това — каза троснато Блейк. — Филип е зает човек. Щом нещо е свършено и минало, той го забравя. Вероятно ще си спомни нещата съвсем объркано.
— Празнини ще има, естествено, аз разбирам това.
— Чуйте какво ще ви кажа… — Мередит замълча изведнъж, след това продължи, почервенявайки леко, докато говореше. — Ако желаете, аз… аз мога да направя същото. Искам да кажа: ще бъде един вид съпоставяне, нали?
— Ще бъде изключително полезно. Идеята ви е превъзходна, отлична! — каза Поаро с топлота.
— Точно така — ще напиша. Имам едни стари дневници. Забележете — Блейк се засмя стеснително, — не ме бива много в литературния език. Даже правописът ми не е много добър, но вие… Вие няма да придиряте?
— Ах, на мене не ми трябва стил. Нужен ми е един обикновен разказ за всичко, което можете да си спомните: какво е казал всеки един, как е изглеждал — просто какво се е случило. Не се безпокойте, ако нещо ви се вижда несъществено. Всичко помага за атмосферата, така да се каже.
— Да, разбирам това. Трябва да е трудно да си представите визуално хора и места, които никога не сте виждали.
Поаро кимна.
— Има още нещо, за което искам да ви помоля. Олдърбъри е съседното имение на това, нали? Ще бъде ли възможно да отида там, да видя със собствените си очи мястото, където е станало нещастието?
— Мога да ви заведа там веднага — каза бавно Мередит. — Но, разбира се, имението е много променено.
— Обаче не е строено наново?
— Не, слава богу. Не е чак толкова зле. Сега е нещо като общежитие. Купи го някаква организация. Тълпи от млади хора идват тук през лятото и, естествено, всички стаи бяха преградени и разделени на малки кабинки. Дворът на имението също доста се промени.
— Трябва да го възкресите за мене с обясненията си.
— Ще се постарая. Да бяхте го видели в онези дни! Беше едно от най-прекрасните имения, които познавам.
Мередит Блейк излезе през вратата на терасата и поведе госта си надолу по билото на един зелен хълм.
— Кой извърши продажбата?
— Изпълнителите на завещанието от името на детето. Тя наследи всичко, което имаше Крейл. Той не беше оставил завещание, така че, предполагам, имуществото е било автоматически поделено между съпругата и детето му. Завещанието на Каролайн също оставяше всичко на детето.
— И нищо на природената й сестра?
— Анджела имаше свои собствени пари, оставени й от нейния баща.
Поаро кимна.
— Разбирам — след това той изведнъж извика: — Но къде ме водите? Пред нас е морският бряг!
— Ах, трябва да ви обясня нашата география. След минутка сам ще се убедите. Има едно малко, тясно заливче, видите ли, наричат го Камъл Крийк. То се врязва в сушата — изглежда почти като устие на река, но не е. Това е просто морето. За да стигнете до Олдърбъри по суша, трябва да тръгнете към вътрешността и да заобиколите заливчето, но най-краткият път от едната къща до другата е да преминете с лодка през тясното заливче. Олдърбъри е точно насреща — там. Вижда се между дърветата.
Те бяха излезли на малка пясъчна ивица. Срещу тях се възправи горист хълм, а високо горе сред дърветата се белееше къща.
На брега имаше две лодки. Мередит Блейк, подпомогнат малко несръчно от Поаро, избута едната във водата и след малко двамата гребяха към отсрещната страна.
— В онези дни винаги минавахме оттук — обясни Мередит. — Освен ако имаше буря или валеше. Тогава вземахме кола. Но е почти три мили, ако заобиколите по другия път.
Той спря лодката точно до каменния кей на другия бряг и хвърли презрителен поглед към няколко дървени бунгала с циментови тераси.
— Всичко туй е ново. Преди имаше навес за лодки — стара, разнебитена барака — и нищо друго. Минавахме по брега и се къпехме ей там, зад онези скали.
Блейк помогна на госта си да скочи от лодката, завърза я и тръгна нагоре по стръмна пътека.
— Не вярвам да срещнем някого — мимоходом каза той. — През април тук няма никой освен на Великден. Без значение е, дори и да срещнем. Аз се погаждам със съседите си. Слънцето е превъзходно днес — сякаш е лято. И тогава беше чудесен ден. Все едно че беше юли, а не септември. Слънцето — ярко, ала ветрецът — мразовит.