Пътеката излизаше от горичката и заобикаляше подножието на няколко скали. Мередит посочи нагоре с ръка.
— Това е, което наричат Батареята. Ние сме горе-долу под нея. Заобикаляме подножието й.
Блейк и Поаро отново навлязоха сред дърветата, а пътеката пак направи остър завой и те се озоваха пред една врата, вградена във висока стена. Самата пътека продължаваше зигзагообразно нагоре, но Мередит отвори вратата и двамата мъже минаха през нея.
За момент Поаро бе заслепен, излизайки от сянката. Батареята представляваше плато — дърветата бяха изсечени — с бойници и оръдие. Създаваше впечатление, че е увиснала над морето. Над нея и зад нея имаше дървета, но откъм страната на морето — долу, нямаше нищо друго освен ослепително синя вода.
— Красиво място — каза Мередит и кимна пренебрежително към някакъв павилион, построен на задната стена. — Това, разбира се, го нямаше, а само една стара, схлупена барака, където Еймиъс си държеше пособията за рисуване, няколко шишета бира и шезлонги. Тогава я нямаше и циментовата тераса. Имаше само една пейка и маса, направени от желязо и боядисани. Това беше всичко. Все пак не се е променило много. — В гласа му се прокрадна плачлива нотка.
— Значи тук е станало? — каза Поаро.
Мередит кимна.
— Пейката беше там — горе, до навеса. Крейл лежеше прострян върху нея. Имаше навика да лежи така понякога, когато рисуваше. Направо се просваше долу и гледаше някъде втренчено, след туй — хоп! — скачаше и започваше да нанася боите като луд. — Блейк направи пауза. — Ето защо, знаете, той изглеждаше… почти естествен. Сякаш беше заспал — просто задрямал. Но очите му бяха отворени… и той просто… се беше вдървил. Лекарството, разбирате ли, парализира. Няма никаква болка. Винаги… винаги съм бил благодарен за това…
— Кой го е намерил? — попита Поаро, макар че вече знаеше.
— Тя — Каролайн. След обяда. Аз и Елза, предполагам, сме били последните, които са го видели жив. Сигурно още тогава е започнало — той изглеждаше особен. Не ми се иска да говоря за това. Ще ви го напиша — така е по-лесно.
Той рязко се обърна и излезе от Батареята. Поаро го последва мълчаливо и двамата продължиха нагоре по виещата се пътека. Малко по-горе, над Батареята, имаше друго плато, забулено от дървета. Тук имаше пейка и маса.
— Тези не са се променили толкова — каза Мередит. — Пейката обаче нямаше чак толкоз кръчмарски вид. Просто си беше желязна, боядисана пейка — твърда за седене, но пък гледката е прекрасна.
Поаро се съгласи. През оградата от дървета погледът минаваше над Батареята и стигаше чак долу до устието на заливчето.
— Онази сутрин поседях известно време тук, горе — обясни Мередит. — Тогава дърветата не бяха толкова големи. Зъберите на Батареята се виждаха съвсем ясно. Точно там, знаете, позираше Елза. Беше седнала върху един зъбер с извърната глава.
Блейк размърда леко рамене.
— Дърветата растат по-бързо, отколкото ние си мислим — измърмори той. — О, хм, значи остарявам. Хайде да отидем до къщата.
Те продължиха по пътеката и стигнаха до една хубава стара къща в георгиански стил. Тя беше надстроена, а на близката зелена морава се виждаха около петдесет малки дървени кабинки.
— Младежите спят там, а момичетата — в къщата — поясни Мередит. — Вярвам, че тук няма какво да искате да видите. Всички стаи са преградени. Навремето имаше малка оранжерия тук, но тези хора построиха закрита веранда. Е, предполагам, че прекарват ваканциите си приятно. Не може да се запази всичко, както е било, и толкова по-жалко.
Той рязко се обърна.
— Ще се върнем долу по друг път. Всичко… всичко възкръсва пред мене, знаете. Призраци, навсякъде призраци.
Двамата мъже се върнаха при кея по друг, малко по-дълъг и по-лъкатушещ път. Никой не говореше. Поаро уважаваше настроението на спътника си.
Когато стигнаха отново в Хендкрос Менър, Мередит Блейк изведнъж каза:
— Аз, знаете ли, купих онази картина, гдето я рисуваше Еймиъс. Не можех да понеса мисълта да я продадат, хм… на търг… и хиляди грубияни с мръсно подсъзнание да я зяпат. Беше красива творба. Еймиъс каза, че е най-хубавото нещо, което някога е правил. Няма да се изненадам, ако е бил прав. На практика картината бе завършена. Той искаше да поработи над нея само ден или два. Бихте ли… бихте ли искали да я видите?