— Да, разбира се — каза бързо Поаро.
Блейк преведе госта си през фоайето и извади от джоба си ключ, отключи някаква врата и двамата влязоха в една голяма стая, миришеща на прах. Капаците на прозорците бяха плътно затворени. Блейк прекоси стаята и ги отвори. След това с малко труд той успя да отвори един от прозорците и вълна от ароматен пролетен въздух лъхна в стаята.
— Така е по-добре — каза Мередит.
Той стоеше до прозореца, вдишвайки свежия въздух, а Поаро се приближи до него. Нямаше нужда да пита какво е представлявала стаята преди. Лавиците бяха празни, но следите върху тях показваха къде са стояли шишетата. До едната стена, на коя го имаше умивалник, беше подпрян някакъв изоставен химически апарат. Всичко бе покрито с дебел слой прах.
Мередит Блейк гледаше през прозореца.
— Как добре си спомням всичко. Стоях тук, миришех жасмина и приказвах ли, приказвах аз, глупакът, за безценните си лекарства и дестилати!
Поаро разсеяно се пресегна през прозореца и отскубна стръкче жасминови листа, току-що изникнали от стеблото.
Мередит Блейк решително прекоси стаята. На стената имаше картина, покрита с платно. Блейк дръпна платното настрани.
Поаро затаи дъх. Досега той бе видял четири картини на Еймиъс Крейл: две в галерията Тейт, една — у един лондонски търговец, и един натюрморт — вазата с розите. Но сега той гледаше това, което самият художник бе определил като своята най-хубава картина, и Поаро веднага разбра какъв превъзходен художник е бил Крейл.
Картината притежаваше една примитивна, повърхностна загладеност. На пръв поглед би могло да е плакат — така измамно груби бяха контрастите й. Едно момиче, момиче в яркожълта риза и тъмносини панталони, седнало върху сива стена, огряно щедро от слънцето, на фона на бурно синьо море. Тема, подходяща тъкмо за плакат.
Но първоначалното впечатление лъжеше: чувствуваше се едно леко отклонение — изумителната ослепителност и чистота на светлосянката. А момичето…
Да, това беше самият живот — всичко, което представляваше, което можеше да бъде животът, младостта, чистата пламтяща виталност. Лицето беше пълно с живот, а очите…
Толкова много жизненост! Толкова страстна младост! Значи това е видял Еймиъс Крейл у Елза Гриър, което го е направило сляп и глух за благородното създание — неговата съпруга. Елза беше животът. Елза беше младостта.
Едно превъзходно, стройно, наперено същество. Арогантно извърнало глава, очите — нахално триумфиращи, гледат към тебе, дебнат те, чакат…
Еркюл Поаро разпери ръце:
— Това е една знаменита… да, знаменита е…
— Тя беше толкова млада… — каза Мередит и гласът му секна.
Поаро кимна. „Какво имат предвид повечето хора, когато казват това — мислеше си той — толкова млада — нещо невинно, нещо трогателно, нещо беззащитно. Но младостта не е такава! Младостта е груба, младостта е силна, младостта е могъща… да, и жестока! И още нещо — младостта е ранима.“
Детективът последва домакина до вратата. Сега интересът му към Елза Гриър, която предстоеше да посети, бе много пораснал. Какво ли бяха направили годините с това страстно, триумфиращо, първично дете?
Поаро пак погледна картината.
Тези очи: дебнеха го… дебнеха го… Казваха му нещо… Ами ако той не можеше да разбере какво му казваха? А истинската жена щеше ли да му каже? Или пък те казваха нещо, което истинската жена не знаеше?
Такава арогантност, такова предчувствие за победа.
А после идва Смъртта и отнема жертвата от тези нетърпеливи, жадни млади ръце… И светлината в пламенните, предчувствуващи очи угасва. Какви ли бяха сега очите на Елза Гриър?
Поаро излезе от стаята, като хвърли последен поглед към картината. „Била е прекалено много жива“ — помисли си той и се почувствува малко… уплашен…
VIII глава
Третото прасенце хапна печено месце
Къщата на Брук Стрийт имаше сандъчета с огромни лалета пред прозорците. Вътре във фоайето внушителна ваза с бял люляк изпускаше талази от аромат към отворената входна врата.
Иконом на средна възраст пое шапката и бастуна на Поаро. Появи се лакей, който на свой ред ги пое, а икономът почтително измърмори: