— Чудил съм се понякога — каза лорд Дитишам — каква ли е била тази мисис Крейл и цялата история за оскърбената съпруга. Имам чувството, че зад това се крие нещо.
— Съпругата ви може би знае — съгласи се Поаро.
— Жена ми — отвърна лордът — не е споменала случая нито веднъж.
Поаро го погледна с нараснало любопитство.
— Започвам да разбирам… — каза детективът.
— Какво разбирате? — тросна се другият.
— Творческото въображение на поета… — отвърна Поаро с поклон.
Лорд Дитишам се изправи и позвъни със звънеца.
— Жена ми ви чака — каза той грубо.
Вратата се отвори.
— Звъняхте ли, милорд?
— Заведете мосю Поаро при нейно височество.
Два етажа по стълбите нагоре, краката потъват в меките дебели килими. Приглушена светлина. Пари — навсякъде пари. Вкус — не толкова. Стаята на лорд Дитишам бе мрачна и неприветлива, но тук в къщата имаше само изключително изобилие. Най-доброто. Не непременно най-натрапващото се или най-екстравагантното. Просто „най-скъпи предмети“ и липса на въображение. „Печено месце? — каза си Поаро. — Да, печено месце!“
Въведоха го в не много обширна стая. Голямата приемна беше на първия етаж. Това бе личната всекидневна на господарката на дома, а самата господарка седеше до решетката на камината, когато известиха за Поаро и той влезе.
Една фраза подскочи в съзнанието му и се загнезди дълбоко.
Тя умря млада…
Такава беше мисълта му, след като видя Елза Дитишам — някогашната Елза Гриър.
Той никога не би я познал от картината, която Мередит Блейк му бе показал. Преди всичко това бе картина на младостта, на живота. Тук нямаше младост, а може би никога не бе имало. И все пак Поаро разбра нещо, което не можеше да се види от картината на Крейл — Елза беше красива. Да, жената, която се приближи и му протегна ръка, беше много красива. И съвсем не стара, разбира се. Най-после на колко години беше тя сега? На не повече от тридесет и шест, ако е била на двадесет по време на нещастието. Черната й коса беше превъзходно подредена около добре оформената й глава, чертите й бяха почти класически, гримът — изящен.
Поаро почувствува странно жегване. Вината вероятно бе на мистър Джонатан и приказките му за Жулиета. Тук нямаше Жулиета, освен ако човек можеше да си я представи останала жива… продължаваща да живее без Ромео… Не беше ли най-важното в ролята на Жулиета да умре млада?
Елза Гриър бе оставена да живее…
Тя го поздрави с равен, малко монотонен глас.
— Толкова съм заинтригувана, мосю Поаро. Седнете и ми кажете какво желаете от мене.
„Но тя не е заинтригувана — помисли си Поаро. — Нищо не я интересува.“
Големи сиви очи — като мъртви езера.
По свой навик Поаро стана малко повече чужденец от друг път.
— Смутен съм, мадам. Наистина съм смутен! — възкликна той.
— О, не, защо?
— Защото разбирам, че това… това възкресяване на една минала драма ще бъде изключително болезнено за вас!
Лейди Дитишам сякаш се развесели. Да, тя бе развеселена — съвсем истински развеселена.
— Предполагам — каза тя, — че съпругът ми ви е пъхнал тази идея в главата? Той се видя с вас, когато пристигнахте, но, естествено, нищичко не разбира. Никога не е разбирал. Аз въобще не съм чувствителната личност, за която той ме мисли.
Веселостта все още беше в гласа й.
— Баща ми, знаете, е бил воденичар. Сам се издигнал и направил състояние. Това нямаше да стане, ако кожата му не е била дебела. Аз съм същата.
„Да, вярно — помисли си Поаро. — Само дебелокожа жена би могла да дойде и да остане на гости в къщата на Каролайн Крейл.“
— Какво ще искате от мене? — каза лейди Дитишам.
— Сигурна сте, мадам, че припомнянето на миналото няма да е болезнено за вас?
Тя се замисли за момент и Поаро изведнъж разбра, че лейди Дитишам е много откровена жена. Тя би излъгала по необходимост, но никога, ако можеше да избира между истината и лъжата.
Елза Дитишам бавно каза:
— Не, не е болезнено. Даже бих искала да е.
— Защо?
— Толкова е глупаво — никога нищо да не чувствувам! — раздразнено рече тя, а Еркюл Поаро си помисли: „Да, Елза Гриър е мъртва…“
На глас той каза:
— Във всеки случай, лейди Дитишам, това много улеснява моята задача.