— Никога не съм била лицемерка — каза Елза Дитишам. — Има една испанска поговорка — винаги съм я харесвала: Вземи каквото искаш и плати за него, казва бог. Е, аз направих това. Взех каквото исках, но винаги съм желала да платя.
— Това, което не разбирате е, че има неща, които не могат да бъдат купени — каза Поаро.
Тя го изгледа втренчено.
— Нямам предвид само пари.
— Не, не — отвърна Еркюл Поаро. — Разбирам какво искате да кажете, но не всичко в живота може да има етикет с пазарната стойност. Има неща, които не се продават.
— Глупости!
Поаро лекичко се усмихна. В гласа на лейди Дитишам звучеше арогантността на преуспелия воденичар, който бе натрупал богатства.
Внезапно Еркюл Поаро почувствува прилив на съжаление. Той гледаше гладкото без възраст лице, уморените очи и си спомни момичето, което Еймиъс Крейл беше нарисувал…
— Разкажете ми за тази книга — каза Елза Дитишам. — Каква е целта? Чия е идеята?
— О! Скъпа милейди, каква друга цел може да има, освен да се сервират стари сензации с нова гарнитура.
— Но вие не сте писател?
— Не. Аз съм криминален експерт.
— Искате да кажете, че ви ползуват като консултант за криминални книги?
— Не винаги. В този случай имам поръчка.
— От кого?
— Аз трябва — как се казва — да проверя данните за тази книга от името на заинтересована страна.
— Каква страна?
— Мис Карла Льомаршан.
— Коя е тя?
— Дъщерята на Еймиъс и Каролайн Крейл.
Елза се втренчи за момент, после каза:
— О, разбира се, помня, че имаше дете. Сигурно вече е пораснала?
— Да, на двадесет и една години е.
— Как изглежда?
— Висока е, тъмнокоса и, мисля, красива. Смела е и е момиче с характер.
— Бих желала да я видя — каза замислено Елза.
— Тя може би не ще иска да ви види.
Лейди Дитишам погледна Поаро изненадана.
— Защо? О, разбирам. Но що за глупости! Тя едва ли помни нещо за това — не може да е била на повече от шест години.
— Знае, че майка й е осъдена за убийството на баща й.
— И мисли, че вината е моя?
— Такова виждане е възможно.
Елза сви рамене.
— Каква глупост! Ако Каролайн се беше държала като разумно човешко същество…
— Значи вие не поемате никаква отговорност?
— А защо трябва да поемам? Няма нищо, от което да се срамувам. Аз го обичах и щях да го направя щастлив.
Тя погледна към Поаро. Лицето й се промени. Странно, изведнъж той видя момичето от картината!
— Ако можех да ви накарам да видите — каза тя. — Ако можехте да видите от моята страна. Ако знаехте…
Еркюл Поаро се наведе напред.
— Но аз точно това искам. Вижте, мистър Филип Блейк, който е бил там по онова време, ще ми напише подробен разказ за всичко, което се е случило. Мистър Мередит Блейк — също. Сега, ако вие…
Елза Дитишам пое шумно въздух и каза с презрение:
— Тези двамата! Филип винаги е бил глупав. Мередит имаше навика да се върти около Каролайн, но е много мил. От техните разкази обаче няма да получите истинска представа.
Поаро я наблюдаваше и видя как очите й оживяват, как от мъртвата жена се роди жива.
— Вие искате истината? — каза бързо и почти свирепо лейди Дитишам. — О, не за пресата. Просто за вас…
— Наемам се да не публикувам нищо без ваше съгласие.
— Бих искала да напиша истината… — миг-два тя мълчеше, размишлявайки. Поаро видя как гладката твърдост на страните й се разпуква и приема нова, по-млада извивка, видя как живот изпълни жилите й, когато миналото отново я споходи.
— Да се върна назад… да напиша всичко… Да ви покажа каква е била…
Очите й горяха, гърдите й буйно се повдигаха.
— Тя го уби. Тя уби Еймиъс. Еймиъс, който искаше да живее… който обичаше живота. Омразата не би трябвало да е по-силна от любовта, но нейната омраза беше. А моята омраза към нея е… Мразя я… мразя я, мразя я…
Тя се приближи към него, наведе се, сграбчи го за ръкава и каза трескаво:
— Трябва да разберете — трябва — какво сме били един за друг. Имам предвид Еймиъс и аз. Имам нещо… Ще ви го покажа.