Елза Дитишам се втурна към другия край на стаята, отключи малко бюро, издърпа едно чекмедже, скрито в преградата за писма. После се върна, стискайки измачкано писмо с избеляло мастило, пъхна го в ръцете на Поаро и у него с горчива яснота изникна споменът зя едно дете, което той познаваше и което беше сложило в ръцете му едно от нейните съкровища — специална мидена черупка, намерена на морския бряг и ревниво пазена. По същия начин това дете беше отстъпило назад, наблюдавайки с гордост и страх, и с остро критично чувство как той ще приеме съкровището й.
Поаро разгъна избелелите листи.
„Елза — ти, прекрасно дете! Никога на света не е имало нещо по-красиво. И все пак аз се боя. Твърде стар съм — един мошеник на средна възраст, с отвратителен и нестабилен характер. Не се осланяй на мене, не ми вярвай. Аз не струвам, като оставим настрана работата ми. Най-добрата част от мене е в нея. Ето, не казвай, че не съм те предупредил.
По дяволите, прелестна моя… въпреки всичко ще те имам. Бих влязъл в пъкъла заради тебе, ти го знаеш. Ще те нарисувам на картина, пред която всички тъпаци ще се плеснат по страните и ще занемеят. Луд съм по тебе, не мога да спя, не мога да се храня. Елза, Елза, Елза! Твой съм завинаги… твой до смърт.
Преди шестнадесет години. Избеляло мастило, ронеща се хартия, но думите… все още живи… все още трептят…
Поаро погледна към жената, за която бяха написани, ала тя не беше вече предишната жена — беше младо, влюбено момиче.
Отново Еркюл Поаро помисли за Жулиета…
IX глава
Четвъртото прасенце нищичко не яде
— Мога ли да попитам защо, мосю Поаро?
Еркюл Поаро помисли добре, преди да отговори на този въпрос. Той почувствува как едно малко, съсухрено лице и чифт проницателни сиви очи го наблюдават.
Поаро се беше качил на последния етаж на една гола сграда и почукал на врата номер 584 от блоковете „Гилеспи“, построени, за да осигурят работещите жени с така наречените „квартирки“.
Тук, в това малко пространство във формата на куб, съществуваше мис Сесилия Уилямс — в една стая, която беше спалня, всекидневна, трапезария и кухня при разумно използуване на газовата печка. Нещо подобно на кабина, свързана със стаята, съдържаше една четвърт баня и три четвърти сервизни помещения.
Колкото и оскъдна да беше обстановката, мис Уилямс бе измислила как да сложи своя личен отпечатък. По стените, боядисани в аскетична бледосива боя, висяха различни репродукции: Данте среща Беатриче на моста и онази картина, която едно дете беше описало като „Сляпо момиче, седнало върху портокал и наречена не знам защо «Надежда».“ Имаше също два акварела на Венеция и цветно копие на Ботичелевата „Primavera“18. Върху нисък скрин бяха натрупани избелели снимки — повечето отпреди двадесет-тридесет години, съдейки по фризурите.
Квадратното парче килим бе изтъркано, мебелите бяха изтърбушени и долнокачествени. Поаро ясно виждаше, че за Сесилия Уилямс ножът бе опрял почти до кокал. Тук нямаше печено месце — това бе прасенцето, което нищичко не ядеше.
С ясен, рязък и настойчив глас мис Уилямс повтори въпроса си.
— Вие искате спомените ми по делото Крейл? Мога ли да зная защо?
За Еркюл Поаро някои от приятелите и познатите му казваха, особено когато най-много ги бе ядосал, че предпочита лъжите пред истината и че по-скоро ще положи специални усилия да постигне целта си чрез сложни и лъжливи твърдения, отколкото да се довери на простата истина.
В този случай обаче той бързо взе решение. Поаро не произлизаше от класата белгийски или френски деца, които бяха имали английска гувернантка, но той реагира така просто и неизбежно, както всяко малко момче, което на своето време бе запитвано: „Изми ли си зъбите тази сутрин, Харолд (или Ричард, или Антъни)?“ За част от секундата момчето се спираше на възможността да излъже, но веднага я отхвърляше и отговаряше съкрушено: „Не, мис Уилямс“. Защото мис Уилямс имаше това, което всяка добра детска възпитателка трябваше да има — загадъчното качество авторитет! Когато мис Уилямс казваше: „Върви горе да си измиеш ръцете, Джоана“, или: „Очаквам да прочетете главата за елизабетинските поети, за да можете да отговаряте на въпросите ми“, всички неизменно й се подчиняваха. На нея и през ум не й минаваше, че някой може да не я послуша.