Така че в този случай Поаро не използува никакви благовидни обяснения за книгата, която трябвало да се напише, третираща минали престъпления. Вместо това той просто разказа обстоятелствата, при които Карла Льомаршан бе потърсила неговата помощ.
Дребната възрастна жена в спретната, износена рокля слушаше внимателно.
— За мене е много интересно да науча нещо за това дете — каза тя. — Да разбера каква е станала.
— Мис Льомаршан е една очарователна и привлекателна млада жена с много смелост и самостоятелен дух.
— Хубаво — рече кратко мис Уилямс.
— И тя е, ако мога така да кажа, личност с тежест. Не е човек, на когото лесно можеш да откажеш или да върнеш.
Бившата гувернантка кимна замислено и попита:
— Артистична ли е?
— Мисля, че не.
— Ето нещо, за което можем да сме благодарни — сухо отсече тя.
Тонът на забележката не оставяше абсолютно никакви съмнения по отношение възгледите на мис Уилямс за художниците. След това добави:
— От това, което ми разказахте за нея, считам, че тя прилича повече на майка си, отколкото на баща си.
— Твърде възможно. Ще можете да ми кажете, като я видите. Искате ли да я видите?
— Да, наистина много бих искала да я видя. Винаги е интересно да видиш как се е развил някой, който си познавал от дете.
— Предполагам, че е била много малка, когато сте се разделили?
— На пет години и половина. Беше много мила — може би малко по-мълчалива от другите деца и замислена. Обичаше да си играе свои, собствени игри и не даваше други да й се месят. Държеше се естествено и не се глезеше.
— Добре, че е била толкова малка — каза Поаро.
— Да, вярно, ако беше по-голяма, шокът от трагедията можеше да й се отрази много зле.
— Все пак чувствува се, че за нея е имало трудности. Колкото и малко да е разбирало детето и колкото и да са се пазили от него, имало е атмосфера на несигурност, на отбягване и изведнъж то е било изтръгнато от родния си дом. Тези неща не са хубави за едно дете.
— Може би не са били чак толкова лоши, колкото вие си мислите — отговори замислено мис Уилямс.
— Преди да оставим темата за Карла Льомаршан, тоест малката Карла Крейл, има нещо, което бих искал да ви попитам. Ако изобщо някой може да го обясни, то аз мисля, че сте вие.
— Да? — тонът й беше въпросително-безучастен.
Поаро размаха ръце в усилието си да изрази по-ясно смисъла на думите си.
— Има едно нещо — един нюанс, който не мога да определя, но винаги, когато съм споменавал детето, никой като че ли не й е давал цялостната стойност на това, което тя представлява. Когато я споменавам, отговарят ми неизменно с някаква смътна изненада, сякаш човекът, с когото говоря, въобще е забравил, че е имало дете. Е, мадмоазел, разбирате ли, че това съвсем не е естествено? Едно дете при тези обстоятелства е личност, особено важна не сама по себе си, а като отправна точка. Еймиъс Крейл е можел да си има причини да остави или да не остави жена си, но обикновено при разпадането на един брак детето представлява много важен пункт. А тук малката Карла означава толкова малко. Това ми се вижда… странно.
— Сложихте пръст в раната, мосю Поаро — бързо отвърна мис Уилямс. — Вие сте съвсем прав. Отчасти поради това преди малко казах, че преместването на Карла в друга обстановка в някои отношения е било добро за нея. Ако беше по-голяма, тя би могла, видите ли, да страда от известна празнота в родния си дом.
Бившата гувернантка се наведе напред и заговори бавно и внимателно:
— В процеса на работата си аз, естествено, съм видяла много страни на проблема родител-дете. Много деца, даже бих казала повечето от децата, страдат от прекалено внимание от страна на родителите си — прекалено много любов, прекалена грижа за детето. То чувствува тягостно това вечно бдене и търси как да се освободи, да се махне, да се отърве от родителското око. Такъв е случаят особено когато детето е единствено и, разбира се, майките са тези, които са най-пристрастени. Ефектът върху брачния живот често пъти е неблагоприятен. Съпругът мрази да е на второ място и търси успокоение или по-скоро ласкателство и внимание другаде. Рано или късно се стига до развод. Убедена съм, че най-доброто за едно дете е да не му се обръща много внимание от страна и на двамата родители в границите на разумното. Това се постига по естествен път в големи семейства с много деца и малко пари. На децата не се обръща специално внимание, защото на практика майката буквално няма време да се занимава с тях. Те много добре разбират, че тя ги обича, но не са обременени от премного демонстрации на този факт. Но има и друга страна. Срещат се понякога мъж и жена така напълно достатъчни един на друг, така вглъбени един в друг, че и на двамата детето от брака им се вижда почти недействително. При тези обстоятелства детето, мисля, започва да ненавижда този факт и да се чувствува измамено, изоставено и самотно. Разбирате, че не ви говоря за каквото и да било пренебрегване. Мисис Крейл например бе това, което се нарича отлична майка: винаги загрижена за доброто на Карла, за здравето й; играеше с нея, когато трябва, и винаги беше мила и весела. Въпреки всичко това обаче мисис Крейл бе истински и напълно отдадена на съпруга си. Би могло да се каже, че тя съществуваше само чрез него и за него.