Мис Уилямс направи пауза, а после каза тихо:
— Считам, че такова е оправданието за това, което тя извърши в крайна сметка.
— Искате да кажете, че те са били по-скоро като любовници, отколкото като съпрузи?
Сесилия Уилямс, която не харесваше чуждата фразеология, се намръщи леко и рече:
— Да, разбира се, би могло и така да се каже.
— Той бе така отдаден на нея, както и тя на него?
— Бяха отдадени един на друг, но той, естествено, беше мъж.
Мис Уилямс успя да вложи в последната дума напълно викториански смисъл.
— Мъже… — каза тя и замълча.
Както един богат собственик казва: „Болшевики!“, както убеденият комунист произнася „Капиталисти!“, както съвестната домакиня произнася „Хлебарки!“, така мис Уилямс произнесе; „Мъже!“ Животът й на стара мома и гувернантка предизвика изригването на лава от свиреп феминизъм. Никой, който я бе чул да говори, не би могъл да се съмнява, че за мис Уилямс мъжете бяха враг номер едно!
— Настроена сте враждебно към мъжете?
— Те получават най-хубавото от този свят — отвърна сухо тя. — Надявам се, че не винаги ще бъде така.
Еркюл Поаро я погледна, размишлявайки. Той лесно можеше да си представи как мис Уилямс методично и здраво приковава себе си към релсите на влака или как участвува в гладна стачка с решително упорство. Изоставяйки общото, за да се върне към частното, Поаро каза:
— Вие не сте харесвали Еймиъс Крейл?
— Разбира се, че не харесвах мистър Крейл. Нито одобрявах поведението му. Ако аз бях негова съпруга, щях да го оставя. Има неща, които нито една жена не бива да понася.
— Но мисис Крейл ги е понасяла?
— Да.
— Мислите, че не е била права?
— Да. Една жена трябва да има известно уважение към себе си, а не да се подлага на унижения.
— Казвали ли сте някога нещо подобно на мисис Крейл?
— Не, разбира се. Не ми беше работата да й казвам. Бях наета да обучавам Анджела, а не да давам съвети на мисис Крейл, които тя не е искала. Да направя такова нещо, би било изключително нахалство.
— Вие харесвахте мисис Крейл?
— Много харесвах мисис Крейл — авторитетният глас омекна, пропит от топло чувство — Много я харесвах и ми беше много мъчно за нея.
— А ученичката ви Анджела Уорън?
— Тя беше извънредно интересно момиче — една от най-интересните ученички, които някога съм имала, безспорно много умна, но недисциплинирана и избухлива. В много отношения трудно се справях с нея. Имаше обаче хубав характер.
Мис Уилямс замълча за малко, после продължи:
— Винаги съм се надявала, че тя ще направи нещо голямо. Така и стана! Чели ли сте книгата й за Сахара? Открила е също онези толкова интересни гробници във Фаюм. Да, гордея се с Анджела. Не останах много дълго в Олдърбъри — две години и половина, — но винаги ще храня надеждата, че аз съм допринесла да се стимулира умът й и да бъде подпомогнат интересът й към археологията.
— Разбрах, че е било решено да се продължи образованието й, като я изпратят на училище. Трябва да ви е било неприятно — измърмори Поаро.
— Ни най-малко, мосю Поаро. Аз бях напълно съгласна с това. — Тя направи пауза и продължи: — Нека да ви поясня. Анджела беше много мило момиче. Наистина много мило — с горещо сърце и импулсивна. Но тя беше също така и това, което аз наричам трудно момиче, тоест момиче в трудна възраст. Винаги има моменти, в които едно момиче се чувствува неуверено в себе си — ни дете, ни жена. В някои моменти Анджела беше разумна и зряла, всъщност съвсем голяма, но миг по-късно се превръщаше в палаво дете, което прави бели, държи се грубо и нервничи. Момичетата, знаете, понасят зле тази възраст — ужасно са чувствителни. Те се противопоставят на всичко, което им се казва. Дразнят се, когато се отнасят към тях като към деца, а после изведнъж се засрамват, когато ги третират като възрастни. Анджела беше в такова състояние. От време на време я прихващаше — изведнъж не можеше да понася закачки и се разгневяваше. Тогава се цупеше с дни и седеше все намръщена. После внезапно пак подивяваше, катереше се по дърветата, тичаше наоколо с градинарчетата и не се подчиняваше на никого.