— Имате силни чувства.
— Да, чувствата ми за брачната връзка са много силни. Ако тя не се уважава и подкрепя, държавата ще се разпадне. Мисис Крейл беше предана и вярна съпруга. Мъжът й умишлено й се подиграваше и въведе любовницата си в дома й. Както казах, той получи това, което бе заслужил. Мистър Крейл предизвика съпругата си до краен предел и ако питате мене, аз например не я виня за това, което направи.
— Да, държал се е зле, приемам — каза Поаро. — Но не забравяйте, че е бил голям художник.
Мис Уилямс изсумтя страховито.
— О, да, зная. В днешно време това винаги е извинение. Художник! Извинение за всякакъв вид неморален живот, за пиянство, за кавги, за изневери. И какъв чак толкова художник беше мистър Крейл в крайна сметка? Може би ще бъде на мода да се харесват картините му няколко години, но те няма да са вечни. Ами че той даже не умееше да рисува! Перспективата му беше ужасна! Дори познанията му по анатомия бяха погрешни. Разбирам нещо от това, за което говоря, мосю Поаро. Като момиче учих рисуване известно време във Флоренция. И за всеки, който познава и цени великите майстори, тези мацаници на мистър Крейл са наистина смешни. Просто цапва няколко бои върху платното — няма постройка, няма чист рисунък. Не — тя поклати глава. — Не ме карайте да почитам картините на мистър Крейл.
— Две от тях са в галерията Тейт — напомни й детективът.
— Възможно — каза презрително мис Уилямс — Също и една от статуите на мистър Ъпщайн19, предполагам.
Поаро усети, че според мис Уилямс последната дума бе вече казана. Той изостави темата за изкуството.
— Вие сте били с мисис Крейл, когато тя е намерила трупа?
— Да. Тя и аз излязохме от къщата след обяда и тръгнахме заедно надолу. Анджела си беше забравила пуловера на брега или в лодката, след като се беше къпала. Тя беше много небрежна към вещите си. Оставих мисис Крейл при вратата на Батарейната градина, но тя почти веднага ме извика обратно. Предполагам, че мистър Крейл е бил мъртъв тогава повече от час. Той лежеше прострян на пейката, близо до статива си.
— Разстрои ли се много тя, когато го намери?
— Какво точно искате да кажете с това, мосю Поаро?
— Питам ви какви са били впечатленията ви в този момент.
— О, разбирам. Да, тя ми се видя съвсем зашеметена. Изпрати ме да телефонирам за лекар. В края на краищата не можехме да сме съвсем сигурни, че е мъртъв. Би могло да бъде каталептичен припадък.
— Спомена ли тя такава възможност?
— Не си спомням.
— И вие отидохте да телефонирате?
Тонът на мис Уилямс беше сух и грубоват.
— Бях изминала половината път до къщата, когато срещнах мистър Мередит Блейк. Предадох на него поръчката си и се върнах при мисис Крейл. Помислих, видите ли, че може да припадне, а мъжете никак не ги бива в такива случаи.
— Тя беше ли припаднала?
— Мисис Крейл се владееше напълно — сухо отвърна мис Уилямс. — Тя беше съвсем различна от мис Гриър, която направи истерична и твърде неприятна сцена.
— Каква сцена?
— Опита се да нападне мисис Крейл.
— Искате да кажете: тя е разбрала, че мисис Крейл е виновна за смъртта на мистър Крейл?
Мис Уилямс размисли миг-два.
— Не, едва ли е могла да бъде сигурна. Това, хм, ужасно подозрение още не се беше появило. Мис Гриър просто изпищя: „Ти си го направила, Каролайн. Ти го уби. Ти си виновна.“ Тя фактически не каза: „Ти си го отровила“, но съм сигурна, че си го мислеше.
— А мисис Крейл?
Мис Уилямс се размърда притеснено.
— Трябва ли да бъдем лицемерни, мосю Поаро? Аз не мога да ви кажа какво всъщност е чувствувала или мислела в този момент. Дали е било ужас от това, което е направила…
— Така ли изглеждаше?
— Н-не, н-не. Не бих казала. Зашеметена — да, и мисля — уплашена. Да, сигурна съм, че беше уплашена. Но това е съвсем естествено.
— Да, може би е съвсем естествено… — каза Поаро недоволно. — Какво беше официалното й становище относно смъртта на съпруга й?
— Самоубийство. Още отначало тя съвсем определено каза, че трябва да е самоубийство.
— Когато говореше насаме с вас, същото ли каза или предложи някаква друга теория?
— Не. Тя… тя си даде специален труд да създаде у мене впечатление, че е самоубийство.