Мис Уилямс беше озадачена.
— А вие какво казахте на това?
— Мосю Поаро, нима има някакво значение какво съм казала аз?
— Да. Мисля, че има.
— Не виждам защо…
Но сякаш неговото мълчание, изпълнено с очакване, я хипнотизираше и тя отвърна неохотно:
— Мисля, че казах: „Разбира се, мисис Крейл, трябва да е самоубийство“.
— Вярвахте ли на думите си?
Мис Уилямс вдигна глава и каза твърдо:
— Не. Не повярвах. Но моля разберете, мосю Поаро, аз бях изцяло на страната на мисис Крейл, ако мога така да се изразя. Исках тя да спечели, а не полицията.
— Бихте искали да я оправдаят?
— Да — отговори дръзко мис Уилямс.
— Тогава вие разбирате и чувствата на дъщеря й?
— Аз съм изцяло за Карла.
— Ще имате ли нещо против да ми напишете подробен разказ за нещастието?
— Имате предвид Карла — тя да го прочете?
— Да.
Мис Уилямс бавно каза:
— Не, нямам нищо против. Тя е напълно решена да се запознае с това, нали?
— Да. Предполагам, че би било по-добре да не знае истината…
Мис Уилямс го прекъсна:
— Не. Винаги е по-добре да погледнеш истината в очите. Няма смисъл да отбягваш нещастието, като подправяш фактите. За Карла е било удар, когато е научила истината. Сега иска да знае как точно се е стигнало до трагедията. Струва ми се, че това е правилният път, който трябва да поеме една смела млада жена. След като веднъж научи всичко, тя ще може да го забрави отново и да заживее собствения си живот.
— Може би сте права.
— Сигурна съм, че съм права.
— Но вижте, има и още нещо: тя не само иска да знае, тя иска да докаже, че майка й е невинна.
— Горкото дете.
— Значи това е, което можете да кажете, така ли?
— Сега разбирам защо твърдяхте, че щеше да е по-добре, ако Карла не бе научила истината. Все пак мисля, че както е сега, е по-добре. Желанието й майка й да бъде невинна е естествена надежда и колкото и да е тежко разкриването на фактите, по това, което казахте, съдя, че Карла е достатъчно смела, за да научи истината.
— Сигурна сте, че това е истината?
— Не ви разбирам?
— Не виждате ли някаква възможност да се допусне, че мисис Крейл е била невинна?
— Смятам, че на тази възможност въобще не се гледаше сериозно.
— И все пак самата тя се е придържала към версията за самоубийство?
— Нещастната жена трябваше да каже нещо — сухо отвърна мис Уилямс.
— Знаете ли, че когато умирала, мисис Крейл е оставила писмо за дъщеря си, в което тържествено се заклела, че е невинна?
Мис Уилямс го погледна слисано.
— Това е било грешка от нейна страна — рязко каза тя.
— Така ли мислите?
— Да. О, не се съмнявам, че сте сантиментален, както повечето мъже…
Поаро възмутено я прекъсна:
— Аз не съм сантиментален.
— Но има и такива неща като например лъжливи чувства. Защо е трябвало да пише това — да лъже в такъв тържествен момент? За да спести болката на детето си. Да, много жени биха го направили. За мисис Крейл обаче не го допусках. Тя беше смела и честна жена. Да каже на дъщеря си да не я съди, би било много повече в нейния стил.
— Значи вие даже не желаете да помислите върху възможността Каролайн Крейл да е написала истината? — каза Поаро с леко раздразнение.
— Не, разбира се!
— И все пак вие твърдите, че сте я обичали?
— Да, обичах я. Много я обичах и дълбоко й съчувствувах.
— Ами тогава…
Мис Уилямс изгледа Поаро доста особено.
— Вие не разбирате, мосю Поаро. Едва ли ще има някакво значение това, което сега ще ви кажа след толкова време: аз, вилите ли, по една случайност зная, че Каролайн Крейл бе виновна.
— Какво?
— Вярно е. Не съм сигурна дали постъпих правилно, че не казах каквото знаех, но не го казах. Повярвайте ми, мосю Поаро, аз зная съвсем определено, че мисис Крейл бе виновна…
X глава
Петото прасенце заплака: кви, кви, кви
Апартаментът на Анджела Уорън гледаше към Риджънтс Парк. Този пролетен ден през отворения прозорец тук се чувствуваше лек полъх и ако не беше непрестанният рев на уличното движение долу, човек добиваше впечатление, че е сред природата.