— Браво на Карла.
Поаро се сепна. За пръв път той срещаше такава реакция.
— Вие одобрявате, мис Уорън?
— Разбира се. От все сърце й желая успех. Ще направя всичко, което мога, за да й помогна. Чувствувам се виновна, че самата аз нищо не съм направила.
— В такъв случай има някаква възможност тя да е права във вижданията си.
— Права е, разбира се — каза троснато Анджела Уорън. — Каролайн не го е извършила. Винаги съм знаела това.
— Наистина много ме изненадвате, мадмоазел — измърмори Поаро. — Всички, с които говорих…
Анджела рязко го прекъсна:
— Не ги слушайте. Не се съмнявам, че косвените улики са цяло море. Моето собствено убеждение се основава на познание — познаването на моята собствена сестра. Чисто и просто зная, че Каро не би могла да убие когото и да било.
— Можете ли да кажете това със сигурност за всяко човешко същество?
— В повечето случаи вероятно не. Съгласна съм, че животинското в човека крие какви ли не изненади, но в случая с Каролайн имаше особени причини — причини, които само аз най-добре бих могла да преценя — тя докосна ранената си буза. — Виждате ли това? Сигурно сте чули нещо? — Поаро кимна. — Каролайн го е направила. Ето защо аз съм сигурна — зная, че тя не е извършила убийството.
— За повечето хора това няма да е убедителен аргумент.
— Не, тъкмо обратното. Всъщност предполагам, че именно по този начин са го използували — като доказателство за сприхавия и необуздан характер на Каролайн! Понеже, когато съм била бебе, тя ме е наранила, учените мъже са решили, че тя също би могла да отрови и неверния си съпруг.
— Аз поне разбирам разликата — каза Поаро. — Внезапен пристъп на гняв не може да те накара първо да откраднеш отровата и после умишлено да я използуват на следващия ден.
Анджела Уорън нетърпеливо махна с ръка.
— Въобще нямам това предвид. Трябва да се опитам да ви го изясня. Да речем, че вие сте човек обичлив и мил по природа, но сте и склонен към силна ревност. Да предположим също, че през тези години на вашия живот, когато самоконтролът е най-труден, вие всъщност в пристъп на гняв едва не извършвате нещо, което фактически е убийство. Помислете за страшния шок, за ужаса, за разкаянието, които ви връхлитат. Една чувствителна личност като Каролайн не би могла напълно да се освободи от този ужас и разкаяние. Те никога не я напуснаха. Струва ми се, че всичко това не съм го осъзнавала тогава, но като обърна поглед назад, ясно го виждам. Каро бе измъчвана, непрекъснато измъчвана от факта, че ме е наранила. Тази мисъл не й даваше покой. Тя придаваше оттенък на всичките й постъпки и обясняваше отношението й към мене. Нищо не беше достатъчно хубаво за мене. В нейните очи аз винаги трябваше да съм на първо място. Половината от кавгите й с Еймиъс бяха заради мене. Аз я ревнувах от него и му скроявах най-различни номера. Задигнах един ден препарат за котки, за да му го сложа в питието, а веднъж пъхнах в леглото му таралеж. Каролайн обаче винаги ме защитаваше — мис Уорън направи пауза и продължи: — Това беше лошо за мене, естествено, защото ужасно ме разглези, но е без връзка с въпроса. Става дума за отражението върху Каролайн. Този изблик към насилие я накара да изпитва ужас за цял живот от всякакви подобни действия. Каро винаги се наблюдаваше, винаги живееше в страх, че нещо от този род може пак да се случи. И тя си имаше свои, собствени начини да се предпазва от това. Един от тези начини беше прекомерната свобода на езика. Тя усещаше (и от психологическа гледна точка, мисля, е била напълно права), че ако е достатъчно буйна в речта си, не би се поддала на изкушението да извърши акт на насилие. От опит се е убедила, че методът й действува. Затова често съм чувала Каро да казва: „Иска ми се да нарежа еди-кого си на парчета и да го пека на бавен огън“. Понякога ще каже на мене или на Еймиъс: „Ако продължаваш да ме дразниш, ще те убия“. В същото време тя се караше с лекота и страст. Осъзнавала е, мисля, вродената си склонност към насилие и по този начин умишлено й е давала отдушник. Тя и Еймиъс вдигаха страхотни, потресаващи кавги.
Еркюл Поаро кимна.
— Да, има улики за това. Някой каза, че се карали като куче и котка.
— Именно. Ето кое е глупавото и подвеждащото в уликите. Разбира се, че Каро и Еймиъс се караха! И си казваха, естествено, обидни, отвратителни, жестоки думи. Ами да, караха се! На Еймиъс също му харесваше. Просто бяха такава двойка. И двамата обичаха драмата и бурните сцени. Повечето мъже не ги харесват — те обичат спокойствието. Но Еймиъс беше художник. Харесваше му да крещи, да заплашва и въобще да обижда. За него това бе като отдушник. Беше такъв човек, че ако си изгубеше копчето за яка, срутваше къщата от викове. Зная, звучи доста странно, но непрекъснатите кавги и сдобрявания бе представата на Еймиъс и Каролайн за щастие!