Анджела щракна нетърпеливо с пръсти.
— Да не бяха ме отпратили така бързо и да бяха ми позволили да свидетелствувам, щях да им кажа тези неща — тя сви рамене. — Но мисля, че нямаше да ми повярват, а и при всички случаи нямаше да ми бъде ясно така, както сега. Това е нещо, което съм знаела, но не бях помислила тогава — и през ум не би ми минало да го предам с думи — тя погледна към Поаро. — Разбирате ли какво искам да кажа?
Той енергично кимна.
— Отлично разбирам. Осъзнавам също, че това, което казахте, е абсолютно вярно. Има хора, за които разбирателството означава еднообразие. Необходим им е стимулантът „недоволство“, за да направят от живота си драма.
— Точно така.
— Мога ли да ви попитам, мис Уорън, какви бяха вашите собствени чувства по онова време?
Анджела Уорън въздъхна.
— Най-вече объркване и безпомощност, струва ми се. Като че беше някакъв ужасен кошмар. Твърде скоро арестуваха Каролайн — три дни след произшествието, мисля. Още помня възмущението и безумния си гняв и, разбира се, моята детска вяра, че това е някаква глупава грешка и че нещата ще се оправят. Каро се безпокоеше главно за мене. Тя поиска веднага да ме отстранят от всичко това и възможно най-далече. Почти веднага накара мис Уилямс да ме отведе при някакви роднини. Полицията нямаше нищо против. А после, когато бе решено, че от моите показания няма да има нужда, уредиха да замина в чужбина, за да уча. Аз, естествено, не исках да тръгна, но ми обясняха, че Каро ужасно се безпокояла за мене и че единственият начин да й помогна е да замина.
Тя направи пауза, после каза:
— И така, заминах за Мюнхен. Бях там, когато… когато са произнесли присъдата. Нито веднъж не ме пуснаха да видя Каро — тя не искаше. Мисля, че само тогава Каро не ме разбра.
— Не можете да сте сигурна в това, мис Уорън. Посещението в затвора на човек, когото много силно обичате, може да остави ужасни впечатления у едно младо и чувствително момиче.
— Възможно е.
Анджела Уорън стана и каза:
— След присъдата, когато беше осъдена, моята сестра ми писа. На никого до днес не съм показвала писмото. Считам, че сега трябва да го покажа на вас. Вероятно ще ви помогне да разберете какъв човек е била Каролайн. Ако желаете, можете да го вземете, за да го покажете и на Карла.
Тя отиде до вратата. После се обърна и каза:
— Елате с мене. В стаята ми има портрет на Каролайн.
За втори път Поаро застана пред картина с широко отворени очи.
Като рисунък портретът на Каролайн Крейл беше посредствен, но детективът го гледаше с интерес. Интересуваше го не художествената му стойност.
Поаро виждаше едно продълговато, овално лице, с грациозна извивка при брадичката и мило, леко смутено изражение. Това беше лице, издаващо несигурност в себе си, емоционално, с далечна, скрита красота. То нямаше силата и жизнеността на лицето на дъщеря й — тази енергия и радост от живота, които Карла Льомаршан без съмнение беше наследила от баща си. Това бе едно не толкова положително създание. И все пак, гледайки лицето от картината, Еркюл Поаро разбра защо Куентин Фог — човек с въображение — не бе успял да я забрави.
Анджела Уорън отново застана до него с писмо в ръка.
— Сега, след като видяхте каква е била — каза тя тихо, — прочетете писмото й.
Поаро внимателно го разгъна и прочете какво бе написала Каролайн Крейл преди шестнадесет години:
„Моя скъпа малка Анджела,
Ще чуеш лоши неща и ще тъгуваш, но искам да ти внуша, че всичко е наред. Никога не съм те лъгала и сега не те лъжа, когато ти казвам, че всъщност съм щастлива — чувствувам такова цялостно удовлетворение и покой, каквито никога досега не бях познавала. Всичко е наред, скъпа, всичко е наред. Не се обръщай назад, не съжалявай и не тъгувай за мене — живей собствения си живот и постигай успехи. Знам, че можеш. Всичко, всичко е наред, мила, и аз отивам при Еймиъс. Ни най-малко не се съмнявам, че ще бъдем заедно. Не бих могла да живея без него. Моля те, направи едно нещо за мене — бъди щастлива. Казах ти — аз съм щастлива. Човек трябва да си плати дълговете. Толкова е хубаво да чувствуваш покой.