Еркюл Поаро прочете два пъти писмото отначало докрай, после го върна, като каза:
— Много хубаво писмо, мадмоазел… и много забележително. Много забележително.
— Каролайн — отвърна Анджела — беше доста забележителна личност.
— Да, и необикновен ум. Вие считате, че това писмо говори за невинност?
— Разбира се!
— Но това не е изказано така явно.
— Защото Каро знаеше, че никога не би ми дошло наум да я сметна за виновна!
— Вероятно, вероятно… Но писмото може да се тълкува и по друг начин — в смисъл, че е била виновна и изтърпявайки наказанието си за престъплението, е намерила покой.
„Напълно съвпада — мислеше Поаро — с описанието й в съда.“ В този момент за първи път той силно се усъмни в идеята си, към която досега се придържаше. Дотук всичко неизменно сочеше, че Каролайн Крейл е виновна. А сега и собствените й думи свидетелствуваха срещу нея.
От другата страна беше само непоколебимата увереност на Анджела Уорън. Анджела несъмнено я бе познавала добре, но не беше ли нейната сигурност всъщност фанатичната преданост на едно незряло още момиче, готово в огъня да влезе заради свидно обичаната си сестра?
Сякаш прочела мислите му, Анджела Уорън каза:
— Не, мосю Поаро — аз зная, че Каролайн бе невинна.
— Добрият господ знае, че не бих искал да ви разколебавам в това — каза бързо Поаро. — Но нека бъдем практични. Казвате, че сестра ви е била невинна. Много добре! Тогава какво всъщност се е случило?
Анджела кимна замислено.
— Трудно е, съгласна съм. Предполагам, че, както е казала Каролайн, Еймиъс се е самоубил.
— Приемливо ли е това, след като знаете характера му?
— Доста неприемливо.
— Но не твърдите както в първия случай: „Зная, че е невъзможно“?
— Не, защото, както току-що казах, повечето хора наистина вършат невъзможни неща, тоест, които ви изглеждат нехарактерни. Считам обаче, че ако опознаете човека в най-тънки детайли, тези неща вече няма да ви се виждат нехарактерни.
— Познавахте ли добре зет си?
— Да, но не както Каро. Струва ми се направо фантастично Еймиъс да се самоубие, но предполагам, че би могъл. Фактически трябва да го е направил.
— Не виждате ли друго обяснение?
Анджела прие подхвърлената идея спокойно, но не и без известно любопитство.
— О, разбирам какво имате предвид… В действителност никога не съм се спирала на тази възможност. Искате да кажете, че някой от другите го е убил? Че е умишлено, хладнокръвно убийство…
— Би могло да бъде, нали?
— Да, би могло… Но наистина ми изглежда съвсем неправдоподобно.
— По-неправдоподобно, отколкото самоубийство?
— Трудно е да се каже. Явно не е имало причини да се заподозре някой друг. И сега не виждам, когато се обърна назад.
— Все пак нека разгледаме тази възможност. Кой от тези непосредствено свързани хора би бил най-вероятният извършител?
— Чакайте да помисля. Е, аз не съм го убила. Онова същество Елза — също. Тя беснееше от яд, когато Еймиъс умря. Кой друг беше там? Мередит Блейк? Той бе винаги много предан на Каролайн — въртеше се из къщата като домашен котарак. Предполагам, че това би могло да бъде мотив за него по някакъв начин. Ако беше роман, Мередит сигурно би искал да очисти Еймиъс, за да може той самият да се ожени за Каролайн, но би могъл да го осъществи също като остави Еймиъс да си замине с Елза и след известно време утеши Каролайн. Обаче наистина не мога да видя Мередит като убиец — прекалено мекушав и прекалено нерешителен. Кой друг?
— Мис Уилямс? Филип Блейк? — подсказа Поаро.
Сериозното лице на Анджела мигновено се отпусна и по него се разля усмивка.
— Мис Уилямс? Човек едва ли би могъл да се накара да повярва, че нечия гувернантка ще вземе да извърши убийство! Мис Уилямс бе винаги толкова праволинейна и благочестива.
Анджела Уорън замълча за миг, после продължи:
— Беше предана на Каролайн, разбира се — би направила всичко за нея, а и мразеше Еймиъс. Беше голяма феминистка и не харесваше мъжете. Това достатъчно ли е за убийство? Естествено, че не.
— Трудно би могло да бъде — съгласи се Поаро.